— Аз няма да ходя днес — отсече тя категорично.
Поседяха още пет минути, без да си говорят. Накрая тя попита:
— Знаеш ли какво ми се иска всъщност?
— Не.
— Да си направим пикник. Хайде да отидем в магазина на Гибсън, да си купим няколко наденички на клечка и да отскочим до онова място над реката. Никой няма да ни види и ще се наобядваме на спокойствие.
— Мисля, че трябва да отидем на училище.
— Не. Освен това вече сме пропуснали половин ден. На кого му пука? Ще загазим малко. Няма да ни убият, нали така?
— Нашите ще ме убият.
— Няма. Ще се ядосат и ще те плеснат през пръстите, но ти си кораво момче. Не за пръв път имаш неприятности. Моля те, Тео. Днес наистина се нуждая от приятел.
Не можеше да й откаже. Освен това обичаше наденичките на клечка от грила на Гибсън.
Следобед, когато най-сетне се отърва от Ейприл, Тео влезе в кантора „Буун и Буун“ и поздрави Елза. Тя го попита как е минало в училище. Той отговори:
— Както обикновено. Мама тук ли е?
— В съда е, а баща ти е с клиент в кабинета си.
Тео възнамеряваше да влети храбро в кабинета на майка си и да признае, че цял ден се е размотавал. Ако тя беше заета и не можеше да се види с него, щеше да се качи горе и да признае на баща си. Обаче, след като и двамата се оказаха ангажирани, Тео отиде в своя кабинет и затвори вратата донякъде с облекчение, че часът на истината се отлага. Смяташе да си признае на вечеря. Десет минути по-късно се отегчи. Излезе през задната врата и се запъти с колелото към дома на Айк.
Айк работеше на бюрото си. Беше бос, от стереото му тихо долиташе Боб Дилан, а до телефона му се мъдреше кутийка бира. Все едно нищо не се беше случило. Айк се усмихна на племенника си и заяви:
— Адски се радвам да те видя, Тео.
— Как си? — попита Тео и се отпусна на един стар стол.
— Добре съм. Чувствам се ужасно заради случилото се и задето те замесих. Повярвай ми, Тео, ти си последният човек, който бих искал да ме види в ареста.
— Няма нищо, Айк. Цял ден се тревожа за теб.
— Не се тревожи за мен, Тео. Преживявал съм и по-сериозни неприятности.
— Така казват.
— Знаеш ли, мисля да престана да пия. Сигурно ще се почувствам по-добре.
Тео кимна към кутийката бира и попита:
— Кога смяташ да започнеш?
— Това точно не мога да реша. Може би утре. Може би следващия понеделник. Може дори да отида в някоя от онези модерни клиники за един месец и напълно да се прочистя. Да извадя всичко от тялото си и да придобия нови навици. В момента наистина страшно се срамувам.
Тео не беше сигурен как да реагира. Айк беше последният човек на света, който би се засрамил от нещо. Той се смяташе за бунтар, който не зачита правилата, законите и управляващите.
— Днес не ходих на училище и трябва да кажа на родителите си — каза Тео. — Ще ме питат защо.
— Кажи им. Утре ще се обадя на Уудс и всичко ще му обясня.
Господин Буун и Айк почти не си говореха и отношенията им открай време тревожеха Тео. Затова може би не беше зле, че чичо му смята да се обади на баща му и да си поговори с него.
— Защо пропусна всички часове? — попита Айк.
— Дълга история.
— Не съм чак толкова зает.
Тео му разказа за Ейприл, за нейното анонимно писмо и за отстраняването на петима учители от прогимназията „Ийст Мидъл“. На Айк човек можеше да довери всякакви тайни. На него явно му хареса, че Ейприл е поставила измамниците на място с писмото си.
18
Когато Тео се върна в кантората, майка му стоеше до бюрото на Елза и разговаряше с господин Буун, Елза и правния си асистент Винс. Очевидно се беше случило нещо лошо. За част от секундата Тео си помисли, че са се обадили от училище и са съобщили за отсъствието му.
Оказа се обаче къде-къде по-зле. Следобед полицията беше арестувала Дженива Хъл и другите четирима учители. Бяха обвинени в заговор и измама и госпожа Буун беше бясна.
— Тези хора не са престъпници — повтаряше тя. — Какви ги върши Джак Хоугън? Като че ли няма други престъпления, които той и полицията да разследват, по-важни престъпници, които да погнат? Това е нелепо.
Джак Хоугън беше опитен прокурор и уважаван юрист. Тео го беше наблюдавал на много съдебни дела.
— Е, в момента най-важното е да измъкнеш Дженива от ареста — отбеляза господин Буун.