— Днес следобед ли? Вече е почти пет.
— Така е. Не знаем какво да правим. Татко не иска да наема адвокат, затова си помислих, че може ти да ни помогнеш.
Тео обичаше Съда за животни и ходеше там при всяка възможност, като често се преструваше на адвокат. В Съда за животни не беше нужно да те представлява юрист, човек можеше да се защитава и сам. Съдия Йек му беше приятел. Тео обмисли положението и кимна:
— Да вървим.
Десет минути по-късно Тео спря пред съдебната палата на главната улица. Втурна се към сутерена и намери малка празна стая, в която адвокатите обикновено се срещаха с клиентите си. Бързо извади лаптопа си и влезе в Гугъл.
Беше присъствал на десетки съдебни дела и така беше научил, че прочутите адвокати не оставят нищо на случайността. Успехът им се дължи на факта, че се подготвят часове наред, преди да влязат в съдебната зала.
Тео не разполагаше с много време, но трябваше да се подготви. Прегледа страниците в Уикипедия, посветени на видрите, после прегледа и страниците за рибите ко̀и. Няколко минути по-късно той се втурна към другия край на приземния етаж, където съдия Йек председателстваше Съда за животни четири следобеда всяка седмица. В коридора Байрън чакаше с баща си. Запознаха се набързо.
— Докарали сме Ото с пикапа, ако искаш да го видиш — каза господин Кър.
— Много е сладък и ще направи добро впечатление — додаде Байрън.
— Видрата е тук, така ли? — попита Тео.
— Аха. Били е прибрал Ото в клетка.
Тео се замисли за миг и отговори:
— По-скоро не. И нека да не съобщаваме на никого, че Ото е в града.
— Както кажеш — съгласи се господин Кър. — След като ти си адвокатът.
Влязоха вътре, седнаха на сгъваемите столове и заслушаха стреснато как двама съседи спорят за някакво лаещо куче. Явно бяха тук от известно време, защото съдия Йек изглеждаше страшно отегчен. Накрая той вдигна ръце и заяви:
— За трети път се събираме и спорим за това шумно куче. Бих предпочел да не го правим повече. Господин Дюма, или ще сложите намордник на кучето си, или ще го държите вътре, или се отървете от него. Изобщо не ми е симпатично животно, което лае по цяла нощ и държи съседите будни. Ясно ли е?
— Не мога да го държа вътре, господин съдия, защото ще лае в къщата.
— Толкова по-зле. Проблемът е ваш, но не трябва да става и проблем на съседите ви. Искам кучето да млъкне, иначе няма да имам друг избор, освен да наредя да бъде приспано.
— Можете ли да го направите? — попита господин Дюма.
— Несъмнено. Имам нужните пълномощия и по силата на общинска разпоредба мога да наредя изтребването на което и да е животно в очертанията на града. Ще ви я покажа, ако не ми вярвате.
Тео беше чел разпоредбата и я познаваше добре. Знаеше също, че съдия Йек е издал смъртна присъда само за едно животно — бясно куче, което беше ухапало двама души. Но като много съдии и той обичаше да се прави на строг, макар че дълбоко в себе си всъщност обичаше животните.
Тео подозираше също, че съдията няма да погледне с добро око на нощните нападения на Ото във водната градина на семейство Мъри, но знаеше, че най-вероятно животът на видрата ще бъде в безопасност, поне засега.
Когато делото с лаещото куче приключи, четирима души напуснаха залата и никой не беше щастлив. Съдия Йек плъзна поглед по останалите зрители и възкликна:
— О, здравей, Тео, радвам се да те видя, както винаги. Свързан ли си с този случай с гладната видра?
— Да, Ваша чест. Здравейте.
— Добре. Ще помоля господин Мъри и господин Кър да се приближат.
Двамата мъже направиха няколко стъпки и седнаха на двете срещуположни маси. Господин Мъри посочи Тео и погледна към съдията.
— Той адвокат ли е?
— Ами нещо подобно — отговори съдията.
— Аз нямам адвокат. Трябва ли ми?
— Всъщност не. Аз успявам да се добера до истината със или без адвокати.
— Не ми се струва справедливо — изломоти господин Мъри.
— Ще се погрижа да бъде справедливо — заяви много строго съдия Йек. — Вие сте подали оплакването, господин Мъри, затова ще започнем от Вас. Колко свидетели имате?
— Само аз.
— Добре. Вдигнете дясната си ръка, без да ставате. Заклевате ли се да кажете истината?
— Заклевам се.
— Разкажете ни какво се случи.
Господин Мъри се размърда на стола и се прокашля.
— Ами, господин съдия, направил съм си наистина хубава водна градина зад къщата, с водни лилии и такива неща. Преди три години започнах да купувам риби ко̀и. Запознат ли сте с тях?