— Да се надяваме — прекъсна го господин Мъри.
— Един момент — намръщи се съдия Йек срещу господин Мъри.
Тео продължи:
— Искам да кажа, господин съдия, че Ото не е домашен любимец. Той спи сред природата, броди нощем и се храни с каквото намери. Клиентът ми няма контрол над поведението на животното. Освен това, господин съдия, нали не се налага да напомням на съда, че не е противозаконно видрите да ядат риба, където успеят да я намерят?
Тео седна, а съдия Йек заяви:
— Добър довод, Тео, но това видео сериозно ме притеснява. Доказателството ми изглежда напълно ясно.
— Може ли да го застрелям, господин съдия? — попита господин Мъри.
— Кого — Ото или Тео?
— Проклетата видра. О, извинете! Смрадливата видра.
— Не, не може. Употребата на огнестрелно оръжие в границите на града е противозаконна.
— Добре, тогава може ли да отровя видрата?
Съдия Йек се замисли за малко и отговори:
— Да, можете. Законът забранява да убивате куче, котка, кон, прасе, агне, коза, сърна, мечка, орел, ястреб или бухал. Не казва нищо за видрите.
— Да не забравяме и бобрите — услужливо напомни Тео.
— Да, по някаква причина и бобрите.
— Добре — самодоволно каза господин Мъри. — В такъв случай, ако господин Кър не се погрижи за видрата, ще купя отрова и ще се справя с проблема сам.
Съдия Йек погледна господин Кър и попита:
— Чували ли сте за Центъра за диви животни в Уейнсбърг?
— Не, господине.
— Това е приют за диви животни, които са заловени или трябва да бъдат задържани някъде известно време. Разпоредил съм вече изпращането на няколко животни там и знам, че служителите вършат добра работа. Предлагам да заведете Ото там и да оставите служителите да се грижат за него няколко седмици, докато намерят друго място, където да го преместят. Някъде далече.
— Мисля, че ще можем да го направим — отговори господин Кър.
— Ами мъртвите ми рибки? — попита господин Мъри. — Видрата изяде двайсетина, а те струват по четирийсет долара всяка.
— Е, господин съдия — каза Тео, — имаме доказателство, че Ото е изял само три рибки. Няма доказателство, че е изял останалите. Може да е била лисица или миеща мечка.
— Надали — каза съдия Йек. — На видеото ми се струва, че той прекрасно знае какво прави. Ще намаля малко сумата, но разпореждам на клиента ти да плати петстотин долара обезщетение за нанесени щети.
— Това са доста пари — отбеляза господин Кър.
— Е, имайте предвид, господин Кър, че още утре мога да изпратя там Службата за контрол над животните. Те ще заловят видрата и ще я приспят.
Господин Кър мълчеше, а Тео нямаше какво повече да добави. Господин Мъри сви рамене, сякаш в знак на съгласие с решението на съдията.
— И така, разпореждам обезщетение в размер на петстотин долара и видрата да бъде откарана в Центъра за диви животни. Нещо друго? Добре. Заседанието се закрива.
Един след друг присъстващите напуснаха съдебната зала и излязоха навън. Тео последва Байрън и господин Кър до пикапа им. В колата ги чакаха по-големият брат на Байрън, Били, и Ото, който спеше на шофьорското място.
— Благодаря ти, Тео, ти направи всичко по силите си — каза Байрън.
— Добра работа, Тео — потвърди и господин Кър. — Някой ден ще станеш чудесен адвокат. Дължа ли ти нещо?
— Не, господине, още нямам право да получавам хонорар. Само на тринайсет съм.
— Благодаря ти, синко.
Тео ги проследи с поглед как потеглят. Не беше кой знае каква победа, но не беше и загуба. Нито една от страните не беше напълно доволна от изхода на делото, така че, както съдия Гантри често повтаряше, справедливостта беше възтържествувала.
21
Кантора „Буун и Буун“ обикновено се изпразваше към шест следобед. Елза си тръгваше точно в пет, с много малко на брой изключения. Двамата правни асистенти Винс и Дороти си тръгваха малко след нея. Господин Буун се измъкваше още по-рано, най-често с обяснението, че ще „намине през съда“, но всички знаеха, че е само извинение да пийне с приятели. Госпожа Буун винаги напускаше кантората последна, но и за нея беше необичайно да остава до шест.
След като си тръгна от Съда за животни, Тео отиде с колелото си до кантората и се учуди, че всички още са там. И че свети. В заседателната зала се провеждаше голямо съвещание. Тео прекоси коридора на пръсти и се опита да подслуша какво става, но нищо не се чуваше. Елза, Винс и Дороти бяха на заседанието с родителите му, които никога не работеха заедно по някое дело. Тео не помнеше друг път да е имало такова събрание. Върна се в кабинета си и довърши домашните, по-голямата част от които беше написал по време на наложеното му допълнително време за самоподготовка.