Винс почука на вратата му и влезе.
— Тео, майка ти те вика в заседателната зала.
Сега пък какво съм направил, помисли си Тео.
— Какво става там? — попита той.
— Имаме заседание с петимата учители. Наеха кантората да ги представлява.
— И петимата ли?
— Аха.
— Това е необичайно за наказателно дело, нали?
— Много. Планът е да се държат един за друг, докато се опитваме да свалим обвиненията. Ако това не стане, ще са принудени да си наемат отделни адвокати.
— Добре. Защо мама ме вика в заседателната зала?
— Ами иди и ще разбереш.
— Загазил ли съм?
— Не, доколкото ми е известно.
Тео последва Винс до заседателната зала, където всички се бяха разположили около дългата маса и го чакаха. Майка му, която ръководеше заседанието, разбира се, се изправи и обясни:
— Тео, кантората ни представлява петимата учители от „Ийст Мидъл“.
Представи му петимата по име. Тео просто стоеше от едната страна на масата и кимаше. Странно, помисли си той. Какво търся тук?
Господин Пол Ландън се изправи.
— Тео, бихме искали да ти кажем нещо. Вината за този скандал е изцяло наша и ние поемаме отговорността си за него. Ние подменихме резултатите от тестовете на известен брой наши осмокласници и така им осигурихме възможност да се класират в паралелките за напреднали следващата година в гимназията „Стратънбърг“. Имахме си причини да постъпим така, но тези причини не са достатъчно основателни. Не търсим извинение. Действията ни несправедливо облагодетелстваха някои от учениците ни и несправедливо навредиха на другите училища. Включително на теб самия. Ако не бяхме извършили измама за доброто на нашите деца, ти би имал отлични шансове да се класираш в паралелките за напреднали. Чувстваме се много зле заради случилото се и ти поднасяме най-искрените си извинения.
На Тео му се струваше, че горкият човек ще се разплаче. Очевидно се измъчваше заради измамата много повече от Тео. Другите учители го гледаха с печални очи.
Тео бе научен да приема незабавно поднесеното му извинение. Да се ръкува. Да забрави за случилото се и да продължи напред.
— Разбира се, господин Ландън, приемам извинението ви. Надявам се да не ви накажат прекалено строго.
— Ще го превъзмогнем. Имаме добър адвокат.
— И аз ще се справя — каза Тео. — Каквото и да се случи. Не искам отново да полагам тези тестове.
Всички се засмяха и хуморът понамали напрежението. Тео се върна в кабинета си.
В четвъртък винаги вечеряха в едно и също турско кафене, обикновено на една и съща маса. Собственик на мястото беше Омар, който всяка седмица ги поздравяваше сърдечно. Не им трябваха менюта, защото винаги поръчваха хумус с червени чушки и арабски питки, следвани от печено пиле. Господин Буун веднъж допусна грешката да изпие чаша турско кафе с десерта и не спа три дни. Вече пиеха само вода. Тео харесваше заведението, но често се дразнеше от факта, че Омар постоянно прекъсва разговора им. Синът му въртеше кухнята, а Омар работеше отпред в залата, затова се чувстваше длъжен да забавлява клиентите с постоянно дърдорене. И подслушваше какво си говорят те.
Семейство Буун се опитаха приглушено да обсъдят скандала, но Омар се навърташе наблизо. Смениха темата и се опитаха да поговорят за Айк и последните му проблеми, но Омар отново беше наблизо. Затова заговориха за предстоящия излет с бивак сред природата на скаутски отряд 1440.
Тео нямаше възражения срещу петте дни допълнителни часове в занималнята, с които го беше наказала госпожа Гладуел, но цял месец без голф си беше чисто мъчение. В събота сутринта той седеше на масата в кухнята с възможно най-печалния си вид, докато баща му се беше отдал на обичайните си занимания, като че ли всичко бе просто идеално. Времето беше великолепно, игрището за голф зовеше, а Тео не можеше да отиде там. Господин Буун обаче планираше чудна игра с трима от приятелите си.
— Съжалявам, че не можеш да дойдеш с нас днес, Тео — каза баща му, — но след като пропускаш училище, трябва да понесеш наказанието си.