В този случай учителите са обвинени в измама и има голяма вероятност извършеното от тях да е навредило на група осмокласници, които не са успели да постигнат достатъчно високи резултати, за да се класират за паралелките за напреднали. Някои от нас в прогимназията „Стратънбърг“ и други от „Сентръл“ вероятно не сме успели да се класираме за тези паралелки в резултат от измамата. На този етап не се знае със сигурност, но изглежда вероятно.
Не знам имената на другите ученици в същото положение като мен. Допускам, че повечето от тях не проявяват интерес към изслушването. Но понеже съм нещо като жертва, аз намирам за важно да присъствам в залата. А поради участието на майка ми, надали друг пострадал знае за случая толкова много, колкото мен. Всъщност знам и много неща, които не би трябвало да знам.
Има и друга причина, която вероятно няма да Ви се стори много важна. Ако се окажа принуден да бъда в час в четвъртък и да пропусна това важно изслушване, присъствието ми в училище ще бъде напълно безпредметно. Денят ще е загуба на време, защото мислите ми ще бъдат в съдебната зала.
Съзнавам, че сигурно още сте ми ядосана, задето онзи ден отсъствах от училище, и аз много съжалявам. Обещавам Ви, че няма да се случи повече.
Моля Ви, госпожо Гладуел, моля Ви да позволите на класа на господин Маунт още едно практическо занятие, за да присъстваме на изслушването в четвъртък.
Колкото повече пишеше, толкова по-хубаво му звучеше писмото. В полунощ Тео все още тракаше по клавишите на лаптопа си. Това с „жертвата“ е просто гениално хрумване, реши той, и най-накрая заспа сигурен, че госпожа Гладуел просто няма как да му откаже.
Написа окончателния вариант на писмото във вторник сутринта, разпечата го, сгъна го и го пъхна в плик. Не спомена нищо на родителите си. Когато пристигна в училище, се запъти право към кабинета на госпожа Гладуел. Подмина госпожица Глория, защото щеше да го отрупа с въпроси, и остави писмото точно в средата на бюрото на директорката.
В обедната почивка господин Маунт намери Тео в кафенето и му подаде малък плик. Той го разкъса и извади ръкописна бележка от госпожа Гладуел, която гласеше:
Скъпи Тео, благодаря ти за писмото, но отговорът е „не“. Д. Г.
Във вторник след училище Тео и Джъдж се качиха по стълбите в кантората и се отправиха към кабинета на баща му. Господин Буун беше затънал в работа и купища документи, а незапалената лула висеше от ъгъла на устата му.
— Как беше в училище? — попита той.
— Скучно. Напоследък не успявам да се съсредоточа заради предстоящото изслушване в четвъртък и защото не ми е позволено да присъствам в съдебната зала. Толкова е несправедливо.
— Вече не водихме ли този разговор?
— Не бих го нарекъл разговор. Няколко пъти повдигам въпроса, а вие просто ми затръшвате вратата под носа. Изобщо нямам думата.
— Няма какво да обсъждаме. Не позволявам да отсъстваш от училище, за да ходиш в съда. Съвсем просто е.
— Ще бойкотирам часовете в четвъртък.
— Моля?
— Ще направя бойкот. Няма да отсъствам. Ще бъда в клас, но няма да слушам учителите и няма да участвам в дискусиите. Ще си напиша домашните, защото иначе ще загазя, но смятам просто да изключа и да си блея.
— На това бойкот ли му викаш?
— Ами да. Не ми хрумва по-подходяща дума.
— На мен ми звучи доста глупаво. Просто да седиш в клас като пълен глупак, докато светът минава покрай теб.
— Не ме интересува. Демонстрирам позицията си. Вие не ми позволявате да отида в съда, затова трябва някак да изразя протеста си.
— Протестирай колкото искаш, но ако получиш ниски оценки, ще си платиш цената.
— Имам само шестици, татко. Един ден бойкот няма да навреди на оценките ми.
— Както и да е. Днес нямаш ли събрание на скаутите, или и него бойкотираш?
— Тъкмо тръгвах.
23
В сряда следобед петимата учители пристигнаха в кантора „Буун и Буун“ за голямо съвещание. Събраха се в заседателната зала с господин и госпожа Буун, Винс и Дороти. Елза остана на рецепцията да вдига телефона и да си върши работата, а Тео наблюдаваше отдалече, наострил уши, но нищо не чуваше.
— Според мен е по-добре да си стоиш в твоята стая — предупреди го Елза и той се оттегли, сразен за пореден път.
Оставаше му да опита едно последно средство. Няколко минути преди пет той се метна на колелото си и подкара към съдебната палата. Залата на съдия Гантри беше празна, точно както се надяваше. Тео се запъти по коридора към кабинета на съдията и поздрави госпожа Харди. Тя подреждаше разни неща на бюрото си и се готвеше да си тръгва.