— Съдията тук ли е? — попита Тео.
— Да, но е много зает.
— Трябва ми само минутка.
— Ще видя какво мога да направя.
Пет минути по-късно Тео влезе в просторния кабинет.
— Здравей, Тео — поздрави го съдията. — Какво те води насам?
— Нуждая се от услуга — обясни Тео напрегнато.
— Какво изненада! Сигурен съм, че е свързано с утрешното изслушване. Нека позная, смяташ, че няма да се справим добре, ако ти не присъстваш в съдебната зала. Нали така?
— Нещо подобно. Господин съдия, колко време ще продължи изслушването според вас?
— Няколко часа. Не е съдебен процес, както знаеш, а само изслушване с няколко свидетели и речите на адвокатите.
— А по кое време ще започнете?
— Насрочено е за девет, но имам няколко други неща в графика си преди това. Рутинни искания, които надали ще отнемат много време. Защо питаш?
— Господин съдия, както знаете, прекарвам много време в съдебната зала, повече от всеки друг тийнейджър, когото познавам, и знам, че не е необичайно да има закъснения. Закъсняват адвокати и полицаи или приставите не успяват да докарат обвиняемите навреме от затвора. Понякога адвокат не е подготвил нужните документи или петнайсетминутно изслушване се проточва час и повече. Както и да е, знаете, че има много причини графикът да не бъде спазен.
— В моята съдебна зала правилата са много строги, Тео, нищо че сам се хваля.
— Да, Ваша чест, знам, и съм гледал други съдии, които не са толкова добре организирани като Вас, но въпреки това закъсненията са възможни.
— А, разбирам. Искаш да забавя всички сутрешни процедури.
— Е, имах предвид по-скоро да преместите изслушването за един или два часа следобед и после да протакате, докато свърша училище.
— Искаш твърде много, Тео.
— Знам, господин съдия, но в момента съм много отчаян. Нищо друго не проработи. Опитах се да обясня на родителите си и на директорката на училището, че поради личния ми интерес към делото, би трябвало да ми позволят поне да знам какво става.
— Интерес към делото ли?
— Да, определено. Мисля, че съм една от жертвите.
— Не разбирам.
— Вижте, господин съдия, заради измамите в „Ийст Мидъл“ съвсем малко не ми достигна да се класирам за паралелката за напреднали.
— Не знаех.
— Не го обсъждаме и доколкото ми е известно, имената на учениците не би следвало да стават публично достояние. Всъщност имената и резултатите са поверителни.
— Разбирам. Какво мислят родителите ти за факта, че си жертва?
— Не съм сигурен, че ме разбират. Не са съгласни да пропускам училище и да присъствам на изслушването. Преди няколко седмици избягах от час и още са ми доста ядосани. Обаче обикновено имам само високи оценки, пък в училище и бездруго е скучно. Честно казано, мисля, че съм готов за правния факултет.
Съдия Гантри си пое дълбоко дъх и разтърка очи. Стана и се протегна, изглеждаше много изморен. Закрачи покрай бюрото си, като се почесваше по брадичката, потънал в мисли. Тео го наблюдаваше и чакаше, донякъде учуден, че съдията реагира така положително. Ходът му нямаше големи изгледи за успех и той очакваше съдията да го изгони от кабинета си и строго да му нареди да не си вре носа в чуждите работи. Той, Хенри Гантри, не се нуждаеше от помощта на едно тринайсетгодишно момче в съдебната си зала.
— Знаеш ли, Тео, склонен съм да се съглася с теб.
— Наистина ли? — изломоти Тео изумен.
— Да, разбирам доводите ти, имат основание. Ти и другите ученици сте в едно и също положение и би трябвало да получите правото да присъствате на изслушването, за да видите какво ще се случи.
— Сериозно? Искам да кажа… разбира се, господин съдия, съгласен съм.
Съдия Гантри се приближи до леглото си, натисна копчето на интеркома и каза:
— Госпожо Харди, бихте ли дошли? — Върна се на мястото си на заседателната маса и попита: — По кое време приключват учебните занятия утре?
— Последният звънец е в три и половина, но последният ми час е в занималнята и лесно мога да се измъкна. Мисля, че ще успея да дойда тук към два и половина.