— Не бих искал да започвам по-късно от това.
— Съгласен съм.
Госпожа Харди влезе и съдия Гантри й заяви:
— Прегледах утрешния си график и се опасявам, че първите няколко проблема ще ни забавят повече от очакваното. Премествам изслушването за снемане на обвиненията за два и половина следобед. Моля, обадете се в кабинета на Джак Хоугън и на госпожа Буун, после им изпратете и имейл.
— Разбира се — отговори тя и погледна рязко Тео, сякаш й се искаше да попита: „Сега какви ги свърши?“.
Но просто излезе и когато вратата се затвори, съдия Гантри обясни:
— Всъщност не е нищо особено. Подобни изслушвания непрекъснато се местят.
— Нали съдебната зала е Ваша? — попита Тео.
— Поне засега.
— Благодаря.
— Хайде тръгвай, ще се видим утре. И, Тео, нито дума на никого. Съдебната зала ще бъде отворена за зрители и ако другите ученици искат да дойдат, нека да дойдат. Но да не го разгласяваме, разбрахме ли се?
Тео засия и светкавично отговори:
— Разбира се, господин съдия. Ще се видим утре. — Той стисна бравата и се обърна. — Господин съдия, нали не ги смятате наистина за престъпници?
— Стига, Тео. До утре.
24
Вечеряха мълчаливо. Бяха си поръчали китайска храна. Седяха в хола и на никого не му се говореше, което беше необичайно. Господин и госпожа Буун мислеха за изслушването на следващия ден. И двамата рядко се нагърбваха с наказателни дела, затова се притесняваха, Тео го усещаше. Госпожа Буун прекарваше много време в съда, но почти винаги по бракоразводни дела. Господин Буун заставаше пред съдия само един-два пъти годишно. Тео очакваше удобен момент да им съобщи, че ще пропусне занималнята, за да пристигне в съда в два и половина и да гледа делото. Само че как да го спомене, когато никой не говореше? Въпросът обаче трябваше да бъде обсъден, защото Тео знаеше, че не е добра идея просто да се появи в съда, без да е обяснил на родителите си.
Първата трудност щеше да е убеди господин Маунт, че трябва да бъде в съда в два и половина, само че сега не искаше да се тревожи за това.
— Защо всички са толкова мълчаливи? — попита Тео накрая.
— О, извинявай, Тео — отговори майка му. — Просто си мисля за нещо.
— А аз просто се храня — додаде господин Буун.
— Е, нали винаги се храним и си говорим?
— Разбира се — съгласи се майка му. — За какво искаш да си говорим?
— Ами можем да обсъдим конфликта в Близкия изток или тайфуна във Филипините, само че вие не мислите за това. Подозирам, че и двамата се тревожите за утре и за петимата си клиенти, обвинени в извършването на престъпление, които може би ще се озоват в затвора. Нали така?
Родителите му се усмихнаха.
— Съдия Гантри премести изслушването за два и половина.
— Наистина ли? Но защо?
— Не е чак толкова необикновено. Той е много зает съдия с натоварен график. Сигурно ще побързаш да дойдеш след училище, за да гледаш?
— Ако нямате нищо против.
— Не съм сигурен — каза баща му. — Може би не е добра идея да присъстваш в съдебната зала.
— Изслушването е при открити врати, татко. Ще има много хора — роднини, колеги от училището, репортери, може би дори родители на осмокласници. Не е честно да ме държите настрана.
— Той има право, Уудс — кимна госпожа Буун. — В изслушването няма нищо поверително. В петък сутринта всички вестници ще пишат за него.
— Съгласен съм — каза Тео. — Нещо против да дойда?
И двамата му родители посегнаха едновременно към ориза. Майка му кимна по-скоро позволително. Баща му по-скоро не, но Тео знаеше, че е получил разрешение.
Когато в 8:40 звънецът звънна за часа на класния, Тео вече от десет минути разговаряше оживено с господин Маунт.
— Не знам, Тео — въздъхна господин Маунт. — Ако те освободя от занималнята, ще трябва да осведомя госпожа Гладуел. Всеки ученик, който си тръгва по-рано, трябва да се обади на пропуска и ти го знаеш. Тя вероятно все още ти е ядосана заради отсъствието преди няколко дни.
— Тя винаги е ядосана за нещо. Това й е работата.
— Не съм сигурен.
— Вижте, господин Маунт, вчера разговарях със съдия Гантри в кабинета му и според него присъствието ми в залата е важно.
— Сериозно?
— Не бих ви излъгал. Всъщност — но не казвайте на никого — идеята за отлагане на изслушването с няколко часа беше моя. Знаете как става в съда — все нещо се отлага или се забавя. Съдията трябва да се занимае с няколко неща днес сутринта и аз успях да го убедя да отложи изслушването за следобед, за да мога да присъствам. Съдията ме иска в залата, господин Маунт. Мога да му изпратя имейл, ако искате.