3
След последния звънец Тео грабна раницата си, метна се на колелото и отпраши. Десет минути по-късно спря пред кантора „Буун и Буун“ — двуетажна бивша жилищна сграда на Парк стрийт. Избута велосипеда си по предната алея и го остави на верандата. Пое дълбоко въздух и влезе, а вътре тутакси го нападна Елза, вечната секретарка и рецепционистка на фирмата. Освен това се изживяваше като втора майка на Тео.
— О, здравей, Тео! — изригна тя в мига, в който го зърна, скочи от стола си и го прегърна. Притисна го силно, после го побутна назад, огледа дрехите му и попита: — Не беше ли с тази риза и в петък?
— Не.
Тео много се дразнеше от ежедневните огледи на Елза. Беше на тринайсет, не му пукаше как е облечен. Защо тя обръщаше такова внимание?
— Как мина денят ти? — попита Елза и го щипна по бузата.
— Отвратително, направо отвратително. А утре ще е по-зле.
— Тео, само си помисли за всички нещастни деца по света, които нямат хубаво училище, добри учители и здравословен обяд. Човек трябва да е признателен за нещата, които има…
— Знам, знам — увери я Тео и отстъпи назад. Много му досаждаха тези кратки лекции. — Какво има в кухнята?
Беше три следобед и той умираше от глад, а в кухнята на кантората винаги имаше нещо за похапване. Джъдж най-после се надигна от постелката си под бюрото на Елза, едно от многобройните му места за отдих тук, и се приближи да поздрави Тео, който го потупа леко по главата. Как си живееше само това куче!
— Май Дороти донесе няколко браунита — отговори Елза.
— От онези с фъстъченото масло ли? Те са като картонени!
Дори Джъдж отказваше да яде кексчетата на Дороти.
— Стига, Тео.
Елза вече губеше интерес към него и искаше да се върне към работата си. Беше кльощава и нямаше никакъв апетит, освен това обичаше да подчертава слабото си тяло с прилепнали панталони и пуловери. Госпожа Буун твърдеше, че Елза носи неща, които само тя може да си позволи да носи, защото е поне на седемдесет години.
— Майка ми тук ли е? — попита Тео.
— Да, но е с клиент.
— Трябва да запазя час за среща с нея.
— Тео, не е нужно да си запазваш час за среща с майка си.
— Не е за мен, Елза, а за един приятел. Още няма да се развеждам.
Елза погледна към голям календар върху бюрото си. Там планираше графика, затова той беше страшно важен — в него фигурираше всичко: срещите с клиенти, делата в съда, ваканциите на Тео и посещенията му в зъболекарския кабинет.
— Свободна е в четири и половина.
— Чудесно — каза Тео. — Ако се обади Пийт Холанд, искам да говоря с него.
Тео хукна нагоре по стълбите към втория етаж, владенията на баща му. Както обикновено, господин Буун седеше зад голямото си разхвърляно бюро с лула в устата и разхлабена вратовръзка. Имаше вид на човек, който дни наред рови в купища документи. Усмихна се и каза:
— Здравей, Тео. Успешен ден в училище?
Тео се отпусна на един стол, а Джъдж приклекна до него.
— Ужасен, татко, просто ужасен. До гуша ми дойде от това училище.
— Е, за напускане и дума не може да става. Предлагам да престанеш да хленчиш и да се стегнеш. Тестовете са важни, трябва да се представиш добре.
Много ти благодаря, татко. Побъбриха си още няколко минути, после телефонът звънна. Господин Буун посегна към слушалката и нареди:
— А сега отивай да си пишеш домашните.
Може би единственото хубаво нещо през тази седмица беше липсата на домашни. Тео слезе долу, порови в хладилника, намери само няколко стари понички и се оттегли в своя кабинет. Скоро се отегчи и му се доспа, качи крака върху бюрото и наклони стола си назад. Точно преди да задреме, майка му почука на вратата и влезе.
— Здравей, Тео. Елза ми каза, че ти трябвам.
— Да, мамо. Едно дете от училище се нуждае от помощта ти.
— Какъв е проблемът?
— Дълга история, но момчето и майка му може би са в опасност.
— Да отидем да поговорим в кабинета ми.
Беше почти пет, когато Пийт Холанд пристигна с майка си и двете си по-малки сестри. Момиченцата бяха ококорили очи и мълчаха уплашено. Тринайсетгодишният Пийт се стараеше да бъде мъжът в семейството, но и той беше страшно притеснен. Майка му Кари беше с подути очи и сцепена горна устна. Изглежда, беше плакала с часове. Заговори веднага след като госпожа Буун се представи и я увери, че може да й помогне. Адвокатката заведе Кари в кабинета си и затвори вратата. Тео посочи към заседателната зала и предложи: