Когато учителката отново се разплака, Тео погледна към Ейприл. И нейните очи бяха плувнали в сълзи. Тя само клатеше глава.
— Чувствам се адски скапано, Тео.
Два часа минаха бързо, докато двамата слушаха как петимата учители обясняват какво са извършили и изтъкват причините за постъпките си. В четири и половина съдия Гантри даде трийсет минути почивка. Тео и Ейприл останаха на местата си.
— Какво мислиш, Тео? — попита тя тихо.
— Не знам, но се тревожа. И петимата признаха вината си, затова няма начин да отидат на процес. Ако съдия Гантри остави наказателните обвинения, най-доброто, на което може да се надяват, е някакво споразумение.
— Какво ще рече това?
— Ще се признаят за виновни в замяна на по-лека присъда.
— Но въпреки това отиват в затвора?
— Невинаги. За престъпления, които не са много тежки, не са свързани с насилие или с големи суми пари, или ако осъдените нямат предишни провинения, обикновено се стига до споразумение — плащат глоба и получават няколкогодишна условна присъда. При повторно провинение отиват в затвора. Но винаги ще се знае, че са осъждани.
— Струват ми се добри учители.
— Да, така е.
Когато съдебната зала се успокои, госпожа Буун се изправи и поде:
— Господин съдия, изслушахме искрените и открити показания на петимата обвиняеми. Те всички признаха, че са сгрешили. И се разкайват неописуемо много. Тези хора са преподаватели, които са позволили чувствата да ги подмамят към неправилни решения. Вече са наказани с отстраняването си от класната стая, с вероятността да изгубят работата си, с вредата, нанесена на кариерата и на репутацията им. Каква полза от допълнително наказание? Каква полза, ако позволим тези петима учители да бъдат премазани от наказателноправната ни система? Ако допуснете тези обвинения, всеки от петимата ще бъде принуден да си наеме адвокати срещу сериозни суми, с каквито тези хора не разполагат. Всеки от тях ще се изправи пред унижението на един съдебен процес и ще привлече още обществено внимание. Всеки от тях ще бъде застрашен от опасността да влезе в затвора. Господин съдия, арестите и затворите са за престъпници, не за учители.
Тя замълча и се приближи до ложата на съдебните заседатели, макар да беше празна. Говореше, без да поглежда в бележките си, но изключително убедително. Тео беше наблюдавал много добри адвокати в съда, а в този момент майка му беше една от най-добрите. Изпитваше огромна радост и с изненада усети как гърлото му се стяга. Да не вземе да ревне? Той преглътна с мъка.
— Нелепо е твърдението на обвинението, че учителите са направили заговор за измама с цел финансово облагодетелстване. Чухте думите им, господин съдия. Мотивът им не са парите. Не са рискували кариерата си за някакви незначителни бонуси. Извършеното от тях не е правилно, но има само една цел и тя е да помогнат на учениците си да оцелеят в свръхконкурентната среда, която ние сме създали. Ние, господин съдия, всички ние. Очакваме от децата си само най-доброто и позволяваме на училищната система да ги класифицира, така че по-умните да продължат да се ползват с още награди. Тази система е лоша, господин съдия, и трябва да бъде премахната. Знам, че това не е моята роля, но ми помага по-ясно да обясня стореното от тях. — Марсела Буун се приближи към масата на защитата и с широк жест посочи петимата. — Господин съдия, клиентите ми нямат престъпно поведение и аз настоявам за свалянето на тези обвинения.
Тя седна, а съдебната зала остана притихнала.
Джак Хоугън се изправи бавно и се приближи към подиума. Беше стар професионалист и Тео го беше гледал много пъти.
— Благодаря, господин съдия. Много отдавна, когато бях в шести клас, любимата ми учителка беше госпожа Грийнууд. Беше забавна, умна, красива и строга. Преподаваше история и ни даваше наистина трудни контролни, толкова трудни, че направо мразех нейния час. Веднъж по време на теста в края на годината — много труден и много дълъг тест — заедно с още двама приятели измислихме начин да мамим. Тестът беше с избор на един от няколко отговора, а аз седях точно зад най-умния ученик в града. Той се съгласи да премести листовете си по-встрани, за да мога да надничам през рамото му. След като препишех верните отговори, ги предавах със знаци на двамата си приятели. Действаше идеално, докато не ни спипаха. Госпожа Грийнууд стана подозрителна, конфискува изпитните работи и ни изпрати в кабинета на директора. Отговорите и на трима ни бяха еднакви, затова нямаше какво да кажем. Баща ми ме беше научил колко е опасно да се лъже, затова си признах измамата. Казах истината. Сцената не беше никак приятна. С двамата ми приятели бяхме отстранени за седмица и поставени на изпитателен срок. Ужасно се засрамих и повече не се изкуших да мамя. Госпожа Грийнууд остана много разочарована и аз бях сломен от този факт. Какво научихме? Ами ценната поука да различаваме правилното от погрешното. Научихме, че измамата е нещо лошо и води до лоши резултати. А бяхме още деца, ученици. Не мога да си представя госпожа Грийнууд да мами, нито пък някой от другите ми учители. Понякога учениците мамят, но учителите никога! Те създават и налагат правилата. Те ни учат кое е правилно и кое погрешно. Те дават пример. Те са възрастните, които отговарят за децата, затова е много по-лошо, когато те лъжат и прикриват измамата, отколкото когато го правят учениците.