„Гилс Уийлс“ тъкмо затваряше, когато Тео пристигна изморен и потен след мъчителното бутане на колелото през най-малко десет пресечки от сградата на ВВЧ.
— Я гледай! — възкликна Гил, бършейки ръцете си с парцал, който държеше в предния си джоб. — Любимият ми клиент.
На Тео му идеше да ревне. Не само че беше изморен, но беше съкрушен от мисълта, че ще се наложи да купи още една гума, а и уплашен, че някой действително го преследва. Гил завъртя задното колело, спря го, посочи разреза и потвърди:
— Аха, сигурно е същият нож, с който са срязали предната гума вчера. В училище ли се случи?
— Не, във ВВЧ, докато бях на събрание на скаутите.
— Значи този човек те следи, а?
— Не знам, Гил. Какво да правя?
— Каза ли на вашите?
— Никой, освен теб не знае.
Гил беше взел гаечен ключ и бавно сваляше задната гума на велосипеда.
— На твое място най-напред щях да кажа на родителите си, а после щях да помисля дали да не подам жалба в полицията. Трябва да предупредиш и в училището. Обзалагам се, че не си единственото момче, на което режат гумите.
— И други ли са идвали при теб?
— Не и през последните няколко седмици, обаче в града има много сервизи за велосипеди. Е, моят със сигурност е най-добрият, ако искаш да знаеш непредубеденото ми мнение. Ха-ха — засмя се сам на шегата си Гил, но Тео не успя дори да се усмихне.
— Осемнайсет долара ли? — попита той.
— Същото като вчера — отговори Гил.
— Май трябва да поговоря с татко.
— Добра идея.
Уудс Буун беше в кабинета си и имаше среща с друг адвокат. Марсела Буун пък беше в своя кабинет с клиент по бракоразводно дело. Елза говореше по телефона, а Дороти и Винс бяха изпратени по задачи. Само Джъдж чакаше Тео и двамата заедно се запътиха към малкия кабинет на момчето в задната част на сградата. Тео свали раницата си и не след дълго учебниците, тетрадките и лаптопът му покриха бюрото — стара маса за игра на карти. Мислите на Тео обаче блуждаеха и той не успяваше да се съсредоточи над домашните си.
Защо някой ще реже гумите и ще краде от шкафчето му? На този етап от живота си нямаше врагове освен може би Пако и Омар Чийп, а беше убеден, че тях ги занимават по-важни неща. Те бяха истински злодеи, професионалисти, които надали вършеха мръсната си работа в някаква прогимназия. А и как изобщо биха могли да се промъкнат незабелязано по коридорите на училището? Нямаше начин. И защо ще крадат три резервни инхалатора и шапка на „Туинс“? Не си ги представяше да се навъртат край стойките за велосипеди до пилона на знамето и да дебнат подходящ момент, за да му срежат гумата, или да го следят до сградата на ВВЧ на сбирката на бойскаутите.
Тео подозираше, че вандалската проява е дело на някой ученик. На кого обаче и защо? Беше потънал в тези мисли, когато светът му буквално се разтресе.
Горната половина на вратата, която водеше от неговия кабинет към паркинга зад кантората „Буун и Буун“, се състоеше от четири стъкла. Неочаквано през едно от тях влетя голям камък и навсякъде се разхвърчаха счупени парченца: върху полиците с книги, върху бюрото му, по пода. Джъдж скочи и залая силно. Тео инстинктивно обхвана главата си с две ръце, да не би към него да лети още един камък. Почака няколко секунди, за да успокои дишането си, после се изправи. Рязко отвори вратата, но навън нямаше никой. С ръмжене и лай Джъдж хукна по стълбите и започна да кръстосва малкия паркинг, но не намери нищо.
Камъкът беше колкото топка за софтбол и се бе приземил точно до леглото на Джъдж. Елза влетя в стаичката и възкликна:
— Тео, какво, за бога… — После забеляза строшеното стъкло на вратата. — Добре ли си?
— Така ми се струва — отговори Тео.
— Какво се случи?
— Някой хвърли този камък — обясни Тео и го вдигна. Разгледаха го.
Появи се госпожа Буун и попита:
— Какво става тук?
След нея влезе господин Буун и зададе същия въпрос. Няколко минути изучаваха пораженията и се чешеха по главите. Елза намери парченце стъкло в косата на Тео, но рани нямаше.
— Ще се обадя в полицията — заяви господин Буун.
— Налага се — съгласи се госпожа Буун.
— Имаш ли представа кой го е направил? — попита Елза.
— Не — отговори Тео.
6
Следобедът се оказа наситен със събития. Тъй като госпожа Буун уреждаше много разводи, все от страна на съпругите, кантората понякога се превръщаше в сцена на неприятни семейни драми. Положението в кабинета на Тео тъкмо се успокои и господин Буун се запъти към заседателната зала, за да позвъни в полицията, когато откъм входната врата се разнесоха високи гласове. Караха се ядосан мъж и креслива жена и кавгата бързо се превърна в ожесточен сблъсък. Жената беше госпожа Трийн, нова клиентка за бракоразводно дело, а мъжът беше съпругът й, господин Трийн. Имаха пълна къща с деца и безброй проблеми, а госпожа Буун се опитваше да ги убеди да отидат на брачна консултация вместо да се развеждат. Според госпожа Трийн съпругът й започнал да проявява склонност към насилие, оскърбявал я и станал направо невъзможен.