По всичко личеше, че срещата със семейство Трийн ще се проточи безкрайно, затова Тео реши да отиде в приюта сам. Родителите му щяха да пристигнат по-късно, ако не за друго, то за да вечерят. След като раздадяха храната на бездомните, те винаги хапваха набързо супа и сандвич, преди да се заемат с правните консултации.
Тео умираше от глад и му беше дошло до гуша от кантората. Сбогува се с Елза и подкара колелото си към приюта. Закъсня за вечерята, но в кухнята намери някакви остатъци.
В момента преподаваше математика на синовете на Кобак. Ръс беше на осем, а Бен — на седем; и двамата живееха в приюта заедно с майка си вече два месеца. Госпожа Буун се грижеше за правните дела на семейство Кобак и макар че Тео не беше запознат в подробности, знаеше, че семейството се възстановява след преживяна трагедия. Господин Кобак беше убит на някакво далечно място по начин, който не обсъждаха. След смъртта му семейството изгубило всичко и няколко седмици живяло в стар камион, преди да намери подслон в приюта.
Във връзка със скаутската си амбиция да стане „Орле“ Тео планираше да организира програма, в която младежи доброволци да се грижат за бездомните деца, все едно са по-големите му братя или сестри. Освен това мислеше да построи още един приют, където да се подслонят бездомниците, живеещи на палатки или под мостовете. Баща му обаче го беше предупредил, че такъв проект би струвал милиони.
Както обикновено момчетата Кобак бяха тихи, дори свенливи. Младият им живот беше пълен със сътресения и нещастие. Госпожа Буун смяташе, че децата са травмирани и се нуждаят от консултации с психолог. Тео успя да изтръгне от тях няколко усмивки, докато залягаха над учебниците по математика. Майка им седеше недалеч, наблюдаваше и според Тео се стараеше и тя да понаучи математиката. Той знаеше, че жената не може да чете добре.
Всяко посещение в приюта му напомняше какъв късметлия е. На малко повече от половин километър от уютната му и сигурна среда имаше хора като семейство Кобак, които спяха на нарове в приюта и ядяха храна, дарена от различни църкви и благотворителни организации.
Бъдещето на Тео беше относително предсказуемо. Ако всичко се развиеше по план, той щеше да завърши гимназия, да отиде да учи в колеж (още не беше решил къде), после щеше да завърши право и да стане адвокат. Братята Кобак обаче нямаха представа къде ще живеят следващата година. Приютът на Хайленд Стрийт допускаше неговите приятели да остават най-много дванайсет месеца, като през това време от тях се очакваше да си намерят работа и постоянно жилище. Така че, подобно на всички останали, братята Кобак бяха тук само временно.
В девет вечерта всички доброволци си тръгнаха от приюта. Тео се сбогува с Бен, Ръс и майка им и излезе от сутерена. Родителите му още ги нямаше, затова той реши да се върне с колелото до кантората, за да си вземе раницата и кучето, и се надяваше да завари всички живи и здрави. По това време нямаше много движение и Тео прелиташе по улиците, без да спазва почти никакви правила. Караше по тротоарите, стрелваше се през пресечките, не спираше на стоповете и през цялото време си мислеше колко е хубаво да имаш две напомпани гуми.
На ъгъла на „Мейн“ и „Фарли“ две коли чакаха на червен светофар, затова той свърна по тротоара. Докато правеше доста рискован завой, накланяйки се на една страна, се блъсна в друг велосипед, каран от униформен полицай.
Стю Пекинпо патрулираше в центъра на Стратънбърг от десетилетия. Всяко дете в града го познаваше и се стараеше да го избягва.
Тео скочи на крака невредим и изтупа праха от панталона си.
— Извинете, че стана така — каза той, очаквайки едва ли не да го арестуват и да го закарат в полицейския участък.
Полицай Пекинпо облегна велосипеда си на един указателен стълб и свали каската си.
— Как се казваш, хлапе? — попита той с такъв тон, все едно Тео е сериен убиец.
— Тео Буун.
През годините двамата се бяха натъквали един на друг няколко пъти, поне мимоходом. Това обаче беше първият истински сблъсък на Тео с едрия полицай.