— Добре — успя да отговори той.
— Случайно да си бил в центъра на града снощи? — продължи Хамилтън.
На Тео не му допадна нито тонът, нито смръщеното му лице. Двете заедно създаваха силното впечатление, че е заподозрян в нещо нередно. Той погледна към госпожа Гладуел, която нервно барабанеше с пръсти по бюрото си. Погледна и към инспектор Ворман, който пишеше нещо в бележника си.
— Снощи бях в приюта на Хайленд Стрийт.
— По някаква причина да си ходил на Мейн Стрийт? — попита Хамилтън.
— Защо ми задавате тези въпроси? — попита Тео, с което истински подразни двамата полицаи.
— Аз ще задавам въпросите, Тео, а ти ще отговаряш — подсмихна се подигравателно Хамилтън като слаб телевизионен актьор.
— Просто отговаряй — обади се и Ворман, самата строгост.
— Не, не съм ходил в центъра на града — бавно отговори Тео. — Бях в приюта, после се прибрах с колелото у дома.
— Блъсна ли се в полицай Стю Пекинпо? — попита Хамилтън.
— Да. Случайно се сблъсках с него, но всичко приключи добре.
— И къде стана това?
— На Мейн Стрийт, където се пресича с „Фарли“.
— Значи снощи си бил в центъра, нали, Тео?
— Минах с колелото.
Полицаите се спогледаха самодоволно. Госпожа Гладуел още по-бързо забарабани с пръсти.
— Има един компютърен магазин надве пресечки от „Фарли“ — каза Хамилтън. — Казва се „Биг Мак Систъмс“. Знаеш ли го?
Тео поклати глава. Не. Обаче помнеше името на магазина от бързия преглед на заглавията в сутрешните вестници. Беше обран предната вечер.
Ворман му подсказа:
— Продават компютри, лаптопи, принтери, софтуер, обичайните неща, но освен това и последните модели таблети, смарт-падове, електронни четци и дори мобилни телефони. Никога ли не си ходил в този магазин, Тео?
— Не, сър.
— Имаш ли лаптоп?
— Да, сър. „Джупитър Еър“ с тринайсетинчов екран. Подариха ми го за Коледа.
— Къде е сега?
— В раницата ми, в класната стая.
— Понякога оставяш ли го в шкафчето си? — попита Хамилтън.
— Случва се. Защо?
— Тео, напомням ти, че аз задавам въпросите.
— Добре, но, изглежда, смятате, че съм направил нещо нередно. А ако е така, искам да се обадя на адвоката си.
Думите му се сториха забавни и на двамата полицаи. Тринайсетгодишно хлапе настоява за адвокат. По цял ден се разправяха с бандити и престъпници и всеки от тях искаше адвокат. Това хлапе май прекаляваше с телевизията.
— Искаме да огледаме шкафчето ти — каза Хамилтън.
Тео знаеше, че не е разумно да се съгласява на никакво претърсване. Колата, къщата, джобовете, офиса, дори шкафчето — никога не позволявай да ги претърсват. Ако полицията беше убедена, че там има улики за престъпление, щяха да вземат заповед за обиск от съдия или писмено разрешение и да направят обиск. Тео обаче знаеше, че не е направил нищо нередно, и подобно на всички невинни хора искаше да го докаже на полицията. Знаеше освен това, че училищната управа може да отвори шкафчето му и без негово позволение.
— Разбира се — каза той малко неохотно, а двамата полицаи и госпожа Гладуел нямаше как да не забележат колебанието му, преди да се съгласи с претърсването.
Четиримата излязоха от кабинета и поеха по празния коридор. Оставаха по-малко от петнайсет минути до звънеца и после много ученици щяха да видят Тео в компанията на двама непознати с тъмни костюми. След броени секунди цялото училище щеше да разбере, че го разследват за нещо. Тео се озърна, когато спряха пред шкафчето му. Коридорът беше празен.
— Кога за последен път си го отварял? — попита Хамилтън.
— Когато дойдох в училище сутринта. Към осем и половина.
— Значи преди около два часа.
— Да, сър.
— Забелязали нещо необичайно?
— Не, сър. — На Тео му се искаше да спомене, че някой е бъркал в шкафчето му в понеделник, но изведнъж се разбърза. Беше ужасен да не би някой да го види с двамата полицаи и с директорката.
— Сега можеш да отвориш — нареди му Хамилтън.
Тео набра кода — 33833 — и отвори вратичката. Наглед нищо не липсваше, обаче със сигурност беше добавено нещо. Отляво, облегнати на няколко учебника, имаше три тънки предмета, които Тео виждаше за пръв път.