Тео седна на масата и разтри слепоочията си.
— Мисля, че животът ми е съсипан — отбеляза той и едва не се разплака.
— Това може да бъде обяснено, Тео — каза баща му. — Приятелите ти ще узнаят истината. А какво мислят непознатите, няма значение.
— Лесно е да се каже, татко. Ти не трябва да застанеш утре пред децата в училище. Представа си нямаш колко бързо плъзват слуховете по интернет. В момента половината град гледа тази снимка и си мисли, че съм виновен.
Майката на Тео седна до него и го потупа по ръката.
— Нищо не си направил, Тео, и истината ще излезе на бял свят.
— Не съм сигурен, мамо. Нали видя инспектор Хамилтън днес? Според него съм виновен. Ами ако не открият истинските крадци? Ами ако приключат разследването само с мен и с откраднатите таблети в шкафчето ми? В даден момент трябва да обвинят някого за престъплението и този някой като нищо може да съм аз. Днес видях собственика на магазина, викат му Биг Мак, и повярвай ми, той е убеден във вината ми и е жаден за възмездие. Ще види снимката. Полицаите също ще я видят. И още по-лесно ще повярват, че аз съм го направил.
След думите на Тео в кухнята настана дълго и напрегнато мълчание. Дали постепенно не осъзнаваха действителността? Възможно ли беше наистина да обвинят Тео в това престъпление? А след като правосъдната машина се задвижи, щяха ли Буун да съумеят да направят нещо, за да предотвратят ужасния изход?
Стойността на всеки таблет беше приблизително четиристотин долара, общо хиляда и двеста. Когато общата стойност на откраднатите стоки надхвърля петстотин долара, престъплението е тежко — много по-сериозно от незначително провинение. Тео познаваше закона, размишляваше над него вече от часове. В кантората дори отново провери законите и правилниците, вместо да си пише домашните. Ако беше на осемнайсет или повече, щеше да се изправи пред съдебни заседатели. Обаче тъй като беше само тринайсетгодишен, делото щеше да се гледа в съда за малолетни, където правилата бяха различни. Там процедурите бяха поверителни. Документите не ставаха публично достояние, изслушванията — също. Нямаше съдебни заседатели и всичко се решаваше от съдията. Рядко изпращаха някого в затвора, а още по-рядко — за дълъг период от време.
Ако катастрофата продължеше да се задълбочава и някак се стигнеше до това Тео да бъде осъден, вероятно щяха да му дадат няколко месеца в затвор за малолетни престъпници.
Затвор ли? Тео Буун с осъдителна присъда?
Невероятно. Немислимо. Безумно. Главата на Тео се пръскаше.
— Тео, най-напред трябва да отвърнеш на удара — казваше майка му. — Да нападнеш. Когато правдата е на твоя страна, никога не отстъпвай. Публикувай на страницата си изявление, обясни истината. Изпрати го по имейл на приятелите си и им кажи, че снимката и съпътстващият я надпис са подвеждащи. Накарай Ейприл, Чейс, Уди и всички, на които имаш най-голямо доверие, да залеят интернет с информация. Разпространи новината, че ние, твоето семейство, обмисляме да предприемем съдебни мерки.
— Така ли е? — попита Тео.
— Разбира се. Обмисляме го. Може и да не се получи, но поне го обмисляме.
— Майка ти е права, Тео — намеси се и баща му. — Най-малкото, което можеш да направиш на този етап, е да се бориш.
Предложението допадна на Тео. През последните десет минути беше като парализиран, но вече беше време за действие.
Един час по-късно семейство Буун все още бяха на масата в кухнята — и тримата тракаха на лаптопите си, опитвайки се да проследят източника на слуховете, като същевременно щяха да се постараят да ги опровергаят. Беше изгубена битка. Снимката и надписът бяха твърде сензационни, за да останат незабелязани, а Тео се оказа подходяща мишена. Единственият син на двама известни адвокати, арестуван заради крадени вещи, намерени в училищното му шкафче. Като всеки неверен слух и този добиваше достоверност, колкото повече се повтаряше, така че не след дълго на практика се превърна във факт.
Господин Буун затвори лаптопа си и се зае да си нахвърля бележки на обичайните жълти листове. Във всеки един момент от младия си живот Тео бе виждал в къщата поне пет такива бележника.
— Хайде да свършим малко детективска работа — предложи господин Буун.
Госпожа Буун свали очилата си за четене и също затвори лаптопа си. Отпи от билковия си чай и каза:
— Добре, Шерлок Холмс, давай.
— Първо, кой може да проникне в шкафчето ти незабелязано? — попита господин Буун. — Не мога да си представя в училището да влезе някой непознат възрастен човек, който да се запъти право към шкафчето ти и да го отвори, понеже знае отнякъде кода.