— Съгласна съм — каза госпожа Буун. — Тео, виждал ли си някога учители, треньори, чистачи или други възрастни да отварят шкафчетата?
— Никога. Дори не ги доближават. Учителите си стоят в учителската стая. Чистачите си имат съблекалня в сутерена, но там не допускат ученици. А треньорите използват съблекалните във физкултурния салон.
— Значи един възрастен човек ще бъде забелязан?
Тео се замисли и каза:
— Ако познаваме този възрастен човек и го видим да отваря шкафчетата ни, да, със сигурност ще го забележим. Ще е необичайно. Ако е непознат, вероятно ще му кажем нещо. Не съм сигурен, понеже не се е случвало.
— Говорим обаче за междучасията, когато коридорите са пълни, нали? — попита господин Буун.
— Да.
— А докато сте в час и коридорите са празни?
Тео отново се замисли.
— Коридорите рядко са празни. По време на часовете все ще мине някой — чистач, освободен от час ученик, помощник-учител.
— А охранителните камери в коридорите? — попита господин Буун.
— Свалиха ги преди няколко седмици, за да инсталират нова система.
— Струва ми се твърде рисковано възрастен човек да се опита да отвори шкафчето на ученик — отбеляза госпожа Буун.
— Съгласен съм — каза Тео, — но всяко престъпление е свързано с риск, нали?
— Разбира се, обаче рискът е много по-голям за човек, който обикновено не използва шкафчетата.
— Така е — убедено заяви господин Буун. — И е още по-рисковано за външен човек. Предлагам да елиминираме тази възможност. Единодушни ли сме, че това е вътрешна работа на човек от училището?
Тео вдигна рамене, но не изрази несъгласие, майка му също.
— Някой, който знае как да отвори шкафчето — продължи господин Буун. — Някой, който би могъл да открадне кода. И някой с лесен достъп до стойките за велосипеди, където са му нужни около две секунди да надупчи гумата. Някой, който знае кое е колелото на Тео и къде го оставя той. Който познава графика и маршрутите му. Който го познава добре и може да го наблюдава, без да бъде заловен.
— Друг ученик? — попита Тео.
— Именно.
Госпожа Буун се отнесе скептично към това предположение.
— Трудно ми е да повярвам, че тринайсетгодишно дете ще проникне с взлом в компютърен магазин, ще избегне охранителните камери и ще успее да се измъкне невредимо.
— По-достоверно е, отколкото чистач или помощник-учител — отговори господин Буун.
Възцари се продължително мълчание, докато тримата детективи си поемаха въздух и обмисляха казаното. Пръв се обади Тео:
— Имал е съучастник, нали? Спомнете си анонимното обаждане от уличния телефон до болницата. Освен това за пренасянето на откраднатите от магазина стоки трябват поне двама човека.
— Точно така — съгласи се господин Буун. — Помислете и за нужните технически умения. Някой е проникнал във файла в училищния компютър и е откраднал кода. Някой е бил достатъчно съобразителен, за да ни снима днес следобед, когато си тръгвахме от полицията, и освен това умее да използва „ГашМейл“, без да бъде заловен. На мен ми се струва, че е ученик.
— Всеки би могъл да хвърли камък по остъклена врата — отбеляза госпожа Буун.
— Да, но постъпката приляга повече на младеж, нали?
И тримата бяха единодушни по този въпрос.
— Допускам, че повечето деца в училище, поне повечето момчета, знаят кога и къде се събират бойскаутите. Не е трудно да се промъкнат до сградата на ВВЧ и да намерят колелото ми, докато съм на събрание.
Аргументите сериозно натежаваха.
— Колко са учениците в прогимназията, Тео? — попита госпожа Буун.
— По пет паралелки от пети до осми клас. По около осемдесет човека във випуск прави приблизително триста и двайсет.
— Да изключим момичетата — предложи господин Буун. — Не мога да си представя момиче да реже гуми или да хвърля камъни по стъклата.
— Не знам, татко, в училище имаме доста буйни момичета.
— Засега се съгласи с мен, Тео. По-късно ще поговорим за момичетата.
— Добре, значи стеснихме кръга до сто и шейсет момчета — каза Тео. — Откъде ще започнем?
Внезапно следата сякаш поизстина. Господин и госпожа Буун знаеха, че Тео е харесван от съучениците си, защото не тормози никого, не се бие и не създава неприятности.
— Знаем кои са приятелите ти, Тео, но те са малка част от всички — каза господин Буун. — Не познаваме повечето ученици от училището. Защо не направиш списък на евентуалните заподозрени? На деца, с които си имал недоразумения. На деца, които може да ти се сърдят за нещо, случило се неотдавна или преди година.