— Ами отборът за дебати? — попита госпожа Буун. — Ти никога не си губил дебат. Може някой от губещата страна да се е почувствал засегнат.
— Или пък някой от бойскаутите да ти завижда — добави господин Буун.
Тео кимаше, а мислите му препускаха, докато се опитваше да се досети кой може да му е враг.
— Сигурно има такива, които не ме харесват, но защо ще ми причиняват това? Струва ми се прекалено голямо отмъщение от страна на някой, който ми има зъб за нещо, но аз дори не знам за какво.
— Така е, разбира се — съгласи се госпожа Буун.
— Помисли си, Тео. Направи списък с основните си заподозрени и ще го обсъдим утре на вечеря.
— Ще се опитам — обеща Тео.
11
Четвъртък сутринта. Тео беше напълно буден, когато алармата му звънна в седем и половина. Коремът му се беше стегнал на топка и той беше сигурен, че е твърде зле, за да ходи на училище. Взираше се в тавана и чакаше страданието му да се задълбочи и дори да се превърне в действително гадене, та да повърне. Главата също го болеше и беше убеден, че това е мигрена, макар че никога не беше имал. Минутите се нижеха, но за жалост състоянието му не се влошаваше.
Как да отиде в училище и да се изправи пред цялото това подозрение? Как щеше да издържи на подигравките, на злобните подмятания и заяжданията? Днес беше идеален ден да пропусне училище, да се скатае, като се престори на болен.
Джъдж се раздвижи пръв. Изникна изпод леглото, готов да потегли. Тео му завидя. Щеше да прекара деня в кантората, да дреме до бюрото на Елза, да обикаля из стаите, да се навърта в кухнята, търсейки нещо за хапване, да спи в кабинета на Тео, докато го чака да се върне от училище. Без тревоги, без напрежение, без страх, че някой го следи и крои планове да му причини още неприятности. Ама че живот, помисли си Тео. Кучешки живот. Не беше честно.
Той седна на ръба на легло го си, почака малко с надеждата да повърне, но бързо си призна, че се чувства по-добре. Джъдж само го гледаше. Пред вратата се чуха стъпки, последвани от тихо почукване.
— Тео? — тихо каза майка му. — Буден ли си?
— Да, мамо — отговори Тео с престорено дрезгав глас, сякаш поемаше последната си глътка въздух.
Тя отвори вратата, влезе и седна до него на леглото.
— Ето, донесох ти горещ шоколад.
Тео пое чашата и я обгърна с длани. Ухаеше ароматно.
— Добре ли спа? — попита майка му. Още беше с тежкия си хавлиен халат и с любимите си розови мъхести чехли.
— Не особено — отговори Тео. — Сънувах онзи упорит кошмар.
— Разкажи ми — подкани го тя и разроши косата му.
Тео отпи от горещия шоколад и облиза устни.
— Беше много странен сън без никакъв смисъл, който като че ли нямаше край. Гонеха ме полицаи, много полицаи, изплъзвах им се, те изоставаха, обаче тогава ми простреляха и двете гуми. Зарязах колелото в една канавка и хукнах през гората. Полицаите ме настигаха, куршумите улучваха дърветата край мен, освен това имаха и кучета, които бяха по петите ми. Някой изкрещя: „Ей, Тео, насам!“ Хукнах по посока на гласа и видях, че Пийт Дъфи седи в един пикап. Скочих в каросерията и потеглихме, а край нас хвърчаха куршуми. Той караше като луд, аз се търкалях из каросерията, изведнъж се озовахме на Мейн Стрейт и хората закрещяха: „Давай, Тео, давай“, и други подобни. Зад нас бяха полицейските коли с пуснати сирени и лампи. Профучахме през една пътна блокада и точно преди да се измъкнем, ченгетата простреляха и четирите ни гуми.
Тео замълча и отпи от шоколада си. Джъдж се взираше в него с една-едничка мисъл — къде ми е закуската?
— Избяга ли? — попита майка му. Историята, изглежда, я забавляваше.
— Не съм сигурен. Май не успях да довърша съня. Тичахме през някакви улички, но зад всеки ъгъл имаше още полицаи, които стреляха по нас. Все едно ни гонеше малка армия. Имаше спецчасти и дори хеликоптер. Пийт Дъфи непрекъснато повтаряше: „Няма да ни пипнат, Тео. Само не спирай да бягаш.“ Профучахме през съда, който беше пълен с хора дори посред нощ, после хукнахме към реката. Кой знае защо решихме да минем по моста. По средата видяхме на отсрещната страна екип от спецчастите, идваха към нас. Спряхме, озърнахме се назад — навсякъде имаше ченгета и кучета. „Трябва да скочим, Тео“, отсече Пийт Дъфи. „Няма да скачам“, отговорих му. Той прекрачи парапета и тъкмо щеше да скочи, когато отвсякъде полетяха куршуми. Дъфи изкрещя и политна, а аз го гледах как пада и цопва във водата. В реката имаше хора в лодки, които посрещнаха падането му с радостни възгласи. „Скачай, Тео, скачай“, развикаха се те. Полицията настъпваше към мен и от двете страни. Кучетата ръмжаха, в далечината виеха сирени, чуваше се стрелба. Вдигнах ръце, все едно се предавам, после за части от секундата прескочих перилата — бяха около два и половина метра, но нали стана насън! Приличах на олимпийски шампион по скокове във вода, докато летях към реката. Започнах да правя салта и да се премятам във въздуха, изобщо не знам откъде се бях научил на тези неща. Реката беше далече долу и се приближаваше, приближаваше се…