Тео отново отпи от шоколада си.
— И какво се случи? — попита майка му.
— Не знам. Дълго време летях във въздуха и се събудих, преди да падна във водата. Помъчих се да заспя отново, за да си довърша скока, но не успях.
— Страхотен сън, Тео. С много екшън и с много вълнение.
— Тогава не ми се стори страхотен. Бях уплашен до смърт. Случвало ли ти се е по теб да стреля полиция?
— Не, не ми се е случвало. Обеща да помислиш за евентуални врагове, които може да ти имат зъб за нещо.
Тео пийна още една глътка и се замисли.
— Стига, мамо, децата нямат врагове, нали? Виж, винаги има хора, които не ни харесват и които ние не харесваме. Но не се сещам за никого, когото да нарека мой враг.
— Добре. Кое от децата те харесва най-малко?
— Бети Ан Хакнър.
— И каква е причината?
— Преди няколко месеца имахме дебати — момчета срещу момичета. Темата беше контролът над оръжията. Спорът доста се разгорещи, но всичко си беше честно. Ние спечелихме, а тя много се разстрои. По-късно я чух да ме нарича „тъпак“ и „фокусник с евтини номера“. Оттогава я срещам почти всеки ден и тя все ме гледа така, сякаш с удоволствие ще ми пререже гърлото.
— Трябва да се опиташ да се помириш с нея, Тео.
— Няма да стане.
— Защо?
— Страх ме е, че ще ми пререже гърлото.
— А способна ли е да ти пререже гумите или да хвърли камък през прозореца?
Тео се замисли за секунда и поклати глава.
— Едва ли. Тя е добро момиче, но няма много приятели. Малко ми е мъчно за нея. Не, не е нашият заподозрян.
— Тогава кой?
— Не знам. Още размишлявам по въпроса.
— По-добре се приготвяй за училище.
— Никак не се чувствам добре, мамо. Боли ме главата и ми се гади. Май ще е по-добре днес да си остана в леглото.
Госпожа Буун се усмихна и отново разроши косата му, но не му повярва.
— Каква изненада! — каза тя. — Знаеш ли, Тео, ако не си измисляше толкова оплаквания, за да пропускаш училище, сигурно от време на време щях да ти вярвам.
— Училището е скучно.
— Но е задължително. Ако искаш да учиш право, трябва да завършиш осми клас.
— Покажи ми къде го пише.
— Току-що си го измислих. Виж, Тео, днес сигурно ще ти е малко трудно. Ще има много клюки, а сигурно и малко подигравки. Знам, че ти се иска да пропуснеш часовете, но не може. Прехапи устни, стисни зъби и вирни високо глава, понеже не си направил нищо нередно. Няма от какво да се срамуваш.
— Знам.
— И се усмихвай. С усмивка светът става по-хубав.
— Днес може би ще ми е трудно да се усмихвам.
Тео остави колелото си на друга стойка, по-близо до кафето, заключи го, после не се сдържа и се огледа да провери дали някой не го наблюдава. Вече му ставаше навик да се озърта и започваше да му идва до гуша.
Беше осем и двайсет. Срещна се с Ейприл Финмор в кафето, където учениците, които пристигаха по-рано с автобусите, можеха да се срещат и да общуват, да пийнат ябълков сок и понякога да учат. Ейприл му беше приятелка, близка приятелка, но не му беше гадже. Тео й вярваше повече, отколкото на всеки друг, и тя също му се доверяваше. В семейството й вечно цареше бъркотия, баща й ту си тръгваше, ту се връщаше, майка й беше поне наполовина луда, ако не и повече, а по-големите й братя и сестри вече бяха избягали от града. И Ейприл искаше да се махне от къщи, но беше още малка. Мечтаеше да стане художничка и да живее в Париж.
— Как си? — попита го тя, когато седнаха в края на дълга маса, възможно най-далече от другите ученици.
Тео стисна зъби, вирна глава и отговори:
— Добре съм. Нищо ми няма.
— Новината плъзна по интернет. Май още повече се раздухва.