— Бой! Бой!
Уди и Бакстър се търкаляха по застлания с плочки под, вкопчени един в друг и дращещи като диви котки.
Приятелчето на Бакстър беше един дребосък на име Гриф, който явно знаеше онова, което знаеха всички — след броени секунди Уди щеше да надвие Бакстър и да започне да го млати по лицето. Ето защо Гриф прояви глупостта да се включи в мелето, с цел да защити приятеля си. Нададе импровизиран боен вик и се метна на гърба на Уди. Тео и останалите зрители ги зяпнаха смаяно.
Всяко сбиване автоматично водеше до отстраняване от часовете. Училищният правилник беше недвусмислен и всеки учител подчертаваше колко опасен е боят. Наказанията, налагани от госпожа Гладуел, бяха гъвкави и зависеха от обстоятелствата. Бутането и блъскането на игрището можеха да завършат с еднодневно отстраняване от занятия и три допълнителни часа в занималнята. Юмручен бой с разкървавени устни и носове можеше да предизвика тридневно отстраняване, лишаване от извънучилищни занимания и едномесечен изпитателен срок.
Тео не си падаше по сбиванията. За последен път беше участвал в подобно нещо в четвърти клас, когато двамата с Уолтър Норис се сборичкаха ожесточено на градския басейн. Сега обаче, докато стоеше замръзнал на мястото си и гледаше боя, развихрил се пред очите му, изведнъж изпита желание да се включи. В крайна сметка приятелят му Уди се биеше, за да защити неговата чест. Най-малкото можеше да му се притече на помощ. Пък и едно отстраняване от училище надали беше краят на света. Родителите му щяха да се вбесят, но накрая щяха да се успокоят. Какво каза майка му снощи? „Най-напред трябва да отвърнеш на удара. Да нападнеш. Когато правдата е на твоя страна, никога не отстъпвай.“
Айк щеше да се гордее с него. Понякога мъжът трябва да се сражава.
Тео пусна раницата си на пода, изкрещя нещо, което и сам не разбра, и се метна върху купчината от тела.
12
От едната страна на масата бяха Бакстър и Гриф, а от другата — Уди и Тео. Противниковите страни седяха една срещу друга, докато напрежението постепенно отшумяваше и всички започваха да осъзнават действителността. Бакстър притискаше торбичка с лед отстрани към лицето си, а лявото му око беше подуто и напълно затворено. Изглеждаше ужасно. Уди беше горд, но потискаше усмивката си. Нямаше място за усмивки, понеже ги застрашаваше отстраняване от учебните занятия и им предстоеше да се оправят с разгневените си родители. Лицето на Гриф не беше пострадало, лицето на Уди също. Долната устна на Тео беше подута и на нея имаше засъхнала кръв. Той я попи с хартиена кърпичка. По-сериозно го измъчваше пулсиращата болка в главата, причинена от ритника на Бакстър или Гриф, но Тео изобщо не споменаваше за нея.
Господин Маунт седеше в края на масата, вперил поглед в момчетата. Гневно ги беше разтървал и ги беше повел към занималнята, където сега седяха и охлаждаха страстите. Секундите и минутите се нижеха и момчетата постепенно се успокояваха. Дишането им се забави. Пулсът им се нормализира. Нищо не може да накара кръвта да се разбушува и сърцето да се разтупти, така както едно хубаво сбиване.
— Какво се случи? — попита най-накрая господин Маунт.
И четирите момчета забодоха погледи в масата. Не продумваха. Нищичко.
— Случайно да е свързано със слуха, че Тео е бил арестуван вчера? — попита господин Маунт и се взря в Тео, който не отместваше очи от масата.
Господин Маунт знаеше, че Уди се пали лесно, а Бакстър обича да се забърква в неприятности. Знаеше също, че Гриф следва Бакстър като пале. Никога не би повярвал обаче, че Тео Буун може да предизвика бой или да се включи в него. Господин Маунт разбираше как стоят нещата. Подозираше, че Бакстър и Гриф са подразнили Тео, а Уди е защитил приятеля си.
Пред стаята се чуха гласове.
— Мисля, че госпожа Гладуел е тук — каза господин Маунт. — И не ми се иска да съм на ваше място.
С тези думи той стана и излезе. Щом вратата се затвори зад гърба му, Уди изръмжа:
— Никой да не е посмял да порти! Ясно?
Изрекъл-недоизрекъл тези думи, вратата се отвори широко и в занималнята влетя госпожа Гладуел. Само един поглед беше достатъчен на момчетата да разберат, че с тях е свършено.