— Ама разбира се. Никой не го прави, Тео. Всички си имаме своите малки тайни и стига да са безобидни, на кого му пука? С времето тайните изчезват и вече нищо няма значение.
— А ако някой провери записа на влизанията в архива на кантората и установи чуждо проникване?
— Естествено, ако те попитат, ще си признаеш. Аз също ще се намеся, ще кажа истината и ще поема цялата вина.
— Не можеш да поемеш цялата вина, Айк, защото аз откраднах паролата.
— При дадените обстоятелства така е редно. Ще си поговоря с вашите и ще им обясня, че съм настоял да прегледаме делата. Ще поспорим, но ние и без това си спорим от известно време. Понякога човек трябва да се бори, Тео. Запомни го.
— Сигурно е така, но все пак се чувствам зле.
— Да направим така: няма да споменаваме случилото се цял месец. Записвам си. След един месец отново ще го обсъдим.
Тео се позамисли и неохотно се съгласи.
— Добре. — Знаеше обаче, че никак не е добре и че ще го гризе отвътре, докато не признае на майка си всичко. — Мама те кани днес на вечеря в „Робилио“.
— Благодари й от мое име.
— Трябва да тръгвам. Не знам какво да ти кажа, Айк. Ти си най-великият.
— Може би не най-великият, но съм в челната петорка.
Тео изтрополи надолу по стълбите, яхна колелото си и се запъти към кантората. Въртеше бясно педалите и летеше по улицата. Всичко му се струваше по-леко — въздухът, настроението му, колелото.
Теодор Буун вече не беше заподозрян.