Стю Пекинпо патрулираше в центъра на Стратънбърг от десетилетия. Всяко дете в града го познаваше и се стараеше да го избягва.
Тео скочи на крака невредим и изтупа праха от панталона си.
— Извинете, че стана така — каза той, очаквайки едва ли не да го арестуват и да го закарат в полицейския участък.
Полицай Пекинпо облегна велосипеда си на един указателен стълб и свали каската си.
— Как се казваш, хлапе? — попита той с такъв тон, все едно Тео е сериен убиец.
— Тео Буун.
През годините двамата се бяха натъквали един на друг няколко пъти, поне мимоходом. Това обаче беше първият истински сблъсък на Тео с едрия полицай.
— Името ми е познато — каза той и отвори пред Тео желаната възможност.
— Така е, господине. Баща ми е Уудс Буун, а майка ми е Марсела Буун. Имат правна кантора.
— Звучи ми познато. Щом родителите ти са адвокати, би трябвало да познаваш законите, нали?
— Май да.
— Не е разрешено карането на велосипед по тротоара нито през деня, нито през нощта. Това знаеш ли го?
— Да, сър, знам го.
Пекинпо изгледа гневно Тео, все едно се канеше да извади белезници и да ги щракне около китките му.
— Добре ли си?
— Да, сър.
— Тогава се прибирай у дома и не карай по тротоарите.
— Добре, сър. Благодаря.
На полицай Стю му се носеше славата, че повече лае, отколкото хапе, и че рядко глобява деца на велосипеди. Обичаше да крещи и да заплашва, но предпочиташе да избягва писането на актове. Тео бързо завъртя педалите, изпитвайки огромно облекчение, че се е отървал от неприятностите, но и любопитен какво ли още щеше да се случи в този паметен ден. Мобилният му звънна и той спря, за да отговори. Беше майка му, която му каза да се прибира вкъщи. Срещата със семейство Трийн най-сетне приключила, и то успешно.
Родителите му ядяха притоплена замразена пица, когато Тео влезе в кухнята. Изглеждаха уморени. Попитаха го за приюта, но бяха толкова изтощени, че дори не им се говореше. Тео беше любопитен какво се е случило със семейство Трийн, след като той беше тръгнал от кантората, но веднага се натъкна на защитното обяснение за поверителността между адвоката и неговия клиент и разговорът приключи. Родителите му никога не обсъждаха клиентите си. Никога. Делата и разговорите на адвокатите с техните клиенти бяха забранена територия. Госпожа Буун каза само, че е постигнато споразумение и че съпрузите Трийн ще се обърнат към брачен консултант.
Тео искаше да обсъди с тях много неща. Две спукани гуми, ограбено шкафче в училище, а сега и камък, влетял през стъклото на кабинета му. Някой го тормозеше и той искаше да сподели. Разговорът обаче щеше да бъде дълъг, а родителите му, както и Джъдж се канеха да си лягат. Особено изморен след тричасовите мъчителни преговори със семейство Трийн изглеждаше бащата на Тео. Той обикновено се стремеше да избягва конфликтите. Майка му се оплака, че я боли главата. Тео не искаше да отлага разговора, защото се нуждаеше от помощ и съвет, но тъкмо да каже нещо, и телефонът звънна. Беше госпожа Трийн, отново разстроена.
Тео и Джъдж се качиха горе.
7
На следващия ден, сряда, Тео както винаги подкара към училище с висока скорост, но този път не мина през центъра на града и не се качваше по тротоарите. На закуска не можа да поговори с родителите си, защото баща му както обикновено бе тръгнал рано, за да си побъбри с приятели на кафе, а майка му вече излизаше, закъсняла за среща. Тео и Джъдж мълчаливо закусиха самички.
Според заглавията във вестниците нямаше и следа от Пийт Дъфи. Крадци бяха нахлули в компютърен магазин на Мейн Стрийт. Двама студенти от колежа „Стратън“ бяха арестувани за кибер преследване. Нито дума за неизвестния извършител, нанесъл щети в правната кантора на Тео Буун, понеже полицията все още не беше осведомена.
Тео се радваше, че е сряда — със сигурност щеше да мине по-добре от вторник.
По време на втория час, геометрия, срядата на Тео неочаквано стана много по-лоша от вторника му. По уредбата пискливият глас на секретарката на училището госпожица Глория попита настойчиво:
— Госпожо Гарман, там ли е Тео Буун?
Точно в този момент Тео се беше унесъл в мечти за предстоящото лагеруване на езерото Марло. Щом чу името си, той се сепна и изопна гръб, сякаш го бяха зашлевили.