— Да, тук е — отговори госпожа Гарман.
— Пратете го в канцеларията, моля.
Тео скочи от чина и излезе навън.
Двама полицейски инспектори с тъмни костюми бяха седнали в кабинета на директорката госпожа Гладуел, която имаше вид на човек, видял призрак, когато влезе Тео.
— Тео, тези господа са от полицията и искат да разговарят с теб — на един дъх изрече тя.
Полицаите нито се изправиха, нито се усмихнаха. По-ниският и по-възрастен от тях беше инспектор Ворман — Тео го беше виждал в съдебната зала. Всъщност Тео го беше гледал как дава показания по време на един процес няколко месеца по-рано. Другия, инспектор Хамилтън, срещаше за пръв път. Точно той обаче се обади:
— Тео, искаме да ти зададем няколко въпроса.
Тъй като нямаше свободни столове, Тео се облегна на стената, чудейки се защо са дошли полицаите. Първата му мисъл беше, че е заради счупеното стъкло, но бързо я отхвърли. Такава дребна хулиганска проява не изискваше намесата на двама полицейски инспектори.
— Добре — успя да отговори той.
— Случайно да си бил в центъра на града снощи? — продължи Хамилтън.
На Тео не му допадна нито тонът, нито смръщеното му лице. Двете заедно създаваха силното впечатление, че е заподозрян в нещо нередно. Той погледна към госпожа Гладуел, която нервно барабанеше с пръсти по бюрото си. Погледна и към инспектор Ворман, който пишеше нещо в бележника си.
— Снощи бях в приюта на Хайленд Стрийт.
— По някаква причина да си ходил на Мейн Стрийт? — попита Хамилтън.
— Защо ми задавате тези въпроси? — попита Тео, с което истински подразни двамата полицаи.
— Аз ще задавам въпросите, Тео, а ти ще отговаряш — подсмихна се подигравателно Хамилтън като слаб телевизионен актьор.
— Просто отговаряй — обади се и Ворман, самата строгост.
— Не, не съм ходил в центъра на града — бавно отговори Тео. — Бях в приюта, после се прибрах с колелото у дома.
— Блъсна ли се в полицай Стю Пекинпо? — попита Хамилтън.
— Да. Случайно се сблъсках с него, но всичко приключи добре.
— И къде стана това?
— На Мейн Стрийт, където се пресича с „Фарли“.
— Значи снощи си бил в центъра, нали, Тео?
— Минах с колелото.
Полицаите се спогледаха самодоволно. Госпожа Гладуел още по-бързо забарабани с пръсти.
— Има един компютърен магазин надве пресечки от „Фарли“ — каза Хамилтън. — Казва се „Биг Мак Систъмс“. Знаеш ли го?
Тео поклати глава. Не. Обаче помнеше името на магазина от бързия преглед на заглавията в сутрешните вестници. Беше обран предната вечер.
Ворман му подсказа:
— Продават компютри, лаптопи, принтери, софтуер, обичайните неща, но освен това и последните модели таблети, смарт-падове, електронни четци и дори мобилни телефони. Никога ли не си ходил в този магазин, Тео?
— Не, сър.
— Имаш ли лаптоп?
— Да, сър. „Джупитър Еър“ с тринайсетинчов екран. Подариха ми го за Коледа.
— Къде е сега?
— В раницата ми, в класната стая.
— Понякога оставяш ли го в шкафчето си? — попита Хамилтън.
— Случва се. Защо?
— Тео, напомням ти, че аз задавам въпросите.
— Добре, но, изглежда, смятате, че съм направил нещо нередно. А ако е така, искам да се обадя на адвоката си.
Думите му се сториха забавни и на двамата полицаи. Тринайсетгодишно хлапе настоява за адвокат. По цял ден се разправяха с бандити и престъпници и всеки от тях искаше адвокат. Това хлапе май прекаляваше с телевизията.
— Искаме да огледаме шкафчето ти — каза Хамилтън.
Тео знаеше, че не е разумно да се съгласява на никакво претърсване. Колата, къщата, джобовете, офиса, дори шкафчето — никога не позволявай да ги претърсват. Ако полицията беше убедена, че там има улики за престъпление, щяха да вземат заповед за обиск от съдия или писмено разрешение и да направят обиск. Тео обаче знаеше, че не е направил нищо нередно, и подобно на всички невинни хора искаше да го докаже на полицията. Знаеше освен това, че училищната управа може да отвори шкафчето му и без негово позволение.
— Разбира се — каза той малко неохотно, а двамата полицаи и госпожа Гладуел нямаше как да не забележат колебанието му, преди да се съгласи с претърсването.
Четиримата излязоха от кабинета и поеха по празния коридор. Оставаха по-малко от петнайсет минути до звънеца и после много ученици щяха да видят Тео в компанията на двама непознати с тъмни костюми. След броени секунди цялото училище щеше да разбере, че го разследват за нещо. Тео се озърна, когато спряха пред шкафчето му. Коридорът беше празен.