— Тео не е откраднал компютрите, разбрахте ли? — категорично заяви госпожа Гладуел.
Ворман реши да играе ролята на доброто ченге и се усмихна престорено.
— Е, Тео, ако не ти си сложил таблетите в шкафчето си, очевидно е някой друг. Кой има кода ти?
Безопасен въпрос. Тео му отговори:
— Не ми е известно да го има друг, обаче някой беше ровил в шкафчето ми в понеделник. Откраднали са ми бейзболна шапка на „Туинс“ и още някои вещи. Тогава не съобщих за кражбата, но смятах да го направя.
Госпожа Гладуел се обърна и го изгледа.
— Трябваше да ни кажеш, Тео.
— Знам, знам. Съжалявам. Исках най-напред да го обсъдя с родителите си и после да ви съобщя, но така и не ми остана време.
— Училището има ли списък на всички кодове за достъп? — попита Ворман.
— Да, но ги пазим в защитен файл на главния си компютър — отговори госпожа Гладуел.
— В този компютър прониквал ли е хакер?
— Доколкото ми е известно, не.
— Училището имало ли е и друг път проблем с кражби от шкафчетата?
— Не — отвърна тя. — Понякога учениците не ги затварят както трябва и вратичките остават открехнати. По тази причина изчезват някои вещи, но не помня ученик да се е сдобивал с кода за достъп и да е отварял шкафчето на друг ученик.
— Ами ти, Тео? — попита Ворман. — Ти знаеш ли някой да е научавал чужд код и да е отварял чуждо шкафче?
— Не, сър.
Хамилтън погледна бележките си, после изгледа Тео и продължи:
— Снощи от „Биг Мак Систъмс“ са откраднати десет такива таблета, шест петнайсетинчови лаптопа и пет-шест мобилни телефона. Да имаш представа къде са тези неща сега?
Тео скръцна със зъби и каза:
— Не знам нищо за обира снощи, защото не съм бил там, и нямам представа как таблетите са се озовали в шкафчето ми. Вече ви казах, че искам адвокат, така че няма да отговарям на повече въпроси, докато той не дойде.
— Всичко ще мине по-гладко, ако ни съдействаш — обясни му Хамилтън.
— Аз ви съдействам. Позволих ви да претърсите шкафчето ми и ви казвам истината.
8
Биг Мак се оказа твърде дребен, всъщност малко по-висок от Тео. Когато влезе в кабинета на госпожа Гладуел, измери заподозрения с толкова гневен поглед, все едно искаше да го разстреля. Тео стоеше зад стола на директорката и наблюдаваше как инспекторите подават на Биг Мак чифт хирургически ръкавици.
— Вие двамата изчакайте отвън — каза Хамилтън.
Тео и госпожа Гладуел излязоха навън в канцеларията. Когато вратата зад гърба им се затвори, тя му каза тихичко:
— Не разбирам защо се държат толкова грубо.
— Вършат си работата — увери я Тео.
— Искаш ли пак да се обадиш на родителите си?
— Може би по-късно. Не са в кантората и са заети.
Звънецът удари и Тео потърси с поглед някое скривалище. Учениците щяха да сменят кабинетите и нерядко някои нахлуваха в канцеларията по спешни въпроси. Можеха да го видят да седи тук с виновен вид, явно задържан по някаква причина. По коридорите на училището се разнесе глъчка и Тео грабна едно списание. Скри лицето си зад него и се сгуши до автомата за минерална вода.
В кабинета на госпожа Гладуел Биг Мак провери регистрационните номера на всеки таблет. Беше сложил ръкавици, за да не размазва евентуално намиращите се там отпечатъци от пръсти, и сравни всеки номер с описа си.
— Да, тези са от моя магазин — каза той. — Май сте пипнали извършителя.
— Ще видим — отговори Хамилтън.
— Какво искате да кажете? Нали сте намерили таблетите в шкафчето на хлапето? Искам веднага да повдигна обвинения. Да го притиснем, за да намерим и останалите неща, които е откраднал.
— Ние водим разследването, господин Мак.
— Мисля, че мярнах това хлапе в магазина миналата седмица.
Ворман погледна Хамилтън.
— Сигурен ли сте, Мак?
— Не мога да го докажа. Много хлапета се мотаят из магазина, но това ми се струва познато.
— Той ни каза, че никога не е ходил във вашия магазин.
— Какво очаквате да ви каже? Знаем, че е крадец, нали? След като влиза с взлом и краде, не се съмнявам, че и лъже. Искам това хлапе в ареста, ясно? Всяка година губя сума ти пари заради крадци и джебчии и съдя всеки, когото пипна.