— Ясно, Мак. Ще приключим разследването и ще се отбием в магазина, когато сме готови. Благодаря за съдействието.
— Няма проблем. Само ми намерете и останалите неща.
— Ще ги намерим.
Биг Мак затръшна вратата на кабинета и докато профучаваше покрай бюрото на госпожица Глория, забеляза Тео, който се криеше до автомата за вода.
— Ей, хлапе, къде са другите неща, които си откраднал от магазина ми? — попита той.
В този момент една учителка на шестите класове си говореше тихичко с госпожа Гладуел, а седмокласник, вдигнал висока температура, лежеше на канапето. Всички погледнаха към Биг Мак и после към Тео, който си глътна езика.
— Искам си нещата, ясно? — заяви Биг Мак още по-силно и пристъпи към Тео.
— Не са у мен — пророни Тео.
— Ако обичате — обърна се госпожа Гладуел към Биг Мак.
Вратата се отвори и отвътре излезе инспектор Ворман. Посочи с пръст Биг Мак и отсече:
— Стига толкова. Ние движим нещата. Можете да си вървите.
Биг Мак си тръгна, без да каже нито дума повече.
Удари звънецът за третия час. Учителката на шестокласниците се беше втренчила в Тео, все едно е убиец. Марк някой си, ученикът с високата температура, се беше надигнал и също го зяпаше. Госпожица Глория беше извила вежди и челото й беше набраздено от дълбоки бръчки — много притеснено изражение. На Тео му се искаше да изкрещи, че не е крадец и не е задигнал нищо от Биг Мак, но вместо това за няколко дълги секунди просто стоеше като зашеметен.
Никога досега не го бяха обвинявали в престъпление.
— Бихте ли влезли, моля — покани ги инспектор Ворман.
Тео последва госпожа Гладуел в кабинета й, където тя се настани на големия въртящ се стол зад бюрото си. Тео застана до нея — двамата срещу полицейските инспектори.
— Тези бяха разпознати от собственика — осведоми ги Ворман. — Регистрационните номера съответстват. След като намерихме част от откраднатите предмети, трябва щателно да претърсим шкафчето на Теодор Буун. Да проверим за пръстови отпечатъци. Да направим опис на съдържанието. Такива неща.
— Освен това трябва да разпитаме учениците със съседните шкафчета — каза Хамилтън. — Може да са видели нещо подозрително, нали разбирате, рутинна процедура. Колкото по-скоро го направим, толкова по-добре. Децата имат къса памет.
Госпожа Гладуел знаеше, че тринайсетгодишните имат много по-добра памет от възрастните, но не искаше да спори.
— Добре — каза тя, — но съм сигурна, че можете да почакате до три и половина следобед, когато ще свършат часовете. Няма смисъл да разстройваме учебния процес.
Тео се ужаси при мисълта двамата инспектори да разпитват приятелите му. Скоро щеше да се разнесе мълвата, че е заподозрян и ченгетата са го погнали. Нуждаеше се от помощ. Госпожа Гладуел правеше всичко възможно да го защити, но на него му трябваше по-голяма огнева мощ.
Вратата рязко се отвори и Айк влетя вътре.
— Какво става тук? — настойчиво попита той. — Добре ли си, Тео?
— Не особено — отговори Тео.
Ворман се изправи и каза:
— Аз съм инспектор Ворман от полицейското управление на Стратънбърг, а това е партньорът ми инспектор Хамилтън. Вие кой сте, ако смея да попитам?
Мъжете сковано се представиха един на друг и нито един от тримата не понечи да подаде ръка.
— Айк Буун, бивш съдружник в „Буун и Буун“, а Тео ми е племенник.
— Аз съм госпожа Гладуел, директорката. Добре дошли в кабинета ми.
Айк кимна леко и отговори:
— Приятно ми е. Мисля, че сме се виждали и преди. Е, какво става?
— Адвокат ли сте? — попита Ворман.
— Бивш адвокат — отговори Айк. — В момента съм чичото на Тео, а също и негов съветник, консултант, настойник и всичко, което се наложи да бъда. Ако ви трябват адвокати, дайте ми един час и ще ви доведа колкото искате.
Айк се беше издокарал с обичайното си облекло: избелели джинси, сандали на бос крак, стара рекламна тениска на бира „Ред Страйп“ и оръфано спортно сако на кафяви райета. Дългата му прошарена коса беше прибрана на стегната опашка. Беше превъзбуден и готов за битка и Тео осъзна, че в този момент не би могъл да има по-добър закрилник.
Инспектор Хамилтън превъзходно се ориентира в ситуацията и пое нещата в свои ръце.
— Добре, господин Буун — каза той спокойно. — Снощи е бил извършен взлом в компютърен магазин на Мейн Стрийт. Днес сутринта получихме анонимно обаждане, че може да намерим част от откраднатите стоки в шкафчето на Теодор Буун тук, в училището. Тео се съгласи да бъде претърсено шкафчето му и ние открихме ето тези таблети „Линкс“, чиято стойност е четиристотин долара всеки. Собственикът на магазина провери серийните номера и идентифицира стоката си.