— Идеално! — възкликна силно Айк. — В такъв случай знаем точно кой е обрал магазина. Хулиганът, който ви се е обадил анонимно. Защо не преследвате него, вместо да тормозите Тео?
— Не го тормозим, господин Буун — отговори Хамилтън. — Просто провеждаме разследване, част от което е опитът да открием автора на анонимното обаждане. Стараем се да работим по всички следи, разбирате ли?
Айк си пое въздух и погледна племенника си:
— Добре ли си, Тео?
— Май да — отговори той, но не беше.
Две срязани велосипедни гуми, камък, хвърлен през остъклената му врата, и посипали се върху него и кучето му счупени стъкла, първото проникване в шкафчето му и откраднатата шапка, а сега и това. Някой го тормозеше и се справяше превъзходно.
— Ако ви интересува мнението ми, а понеже сме в моя кабинет, така или иначе ще ви го кажа, полицията има пълното право да провежда разследване, стига да не разстройва учебния процес в моето училище. Освен това смятам, че Теодор Буун не е откраднал нищо — каза госпожа Гладуел.
Тримата мъже кимнаха. Тео беше напълно съгласен, но не помръдна и мускулче.
— И сега какво? — сопна се Айк на инспекторите.
— Искаме Тео да дойде в участъка, за да даде показания официално — отговори инспектор Хамилтън. — Просто обичайна процедура. А после бихме желали да поговорим с някои от другите ученици.
Тео беше гледал достатъчно телевизия, за да знае, че отиването в участъка обикновено означава белезници и пътуване на задната седалка на полицейска кола, и за част от секундата тази мисъл му се стори интригуваща. Досега не му бяха слагали белезници, нито се беше возил на задната седалка на полицейска кола, така че, след като го оправдаеха, щеше да е забавно да разказва за цялото приключение. Въодушевлението му обаче бързо помръкна, когато си даде сметка, че в училището и в града ще плъзнат клюки и скоро целият свят ще разбере, че Тео е главният заподозрян.
— Часовете свършват в три и половина, нали? — попита Айк госпожа Гладуел.
— Точно така.
— Добре. Ако сте съгласни, ще доведа Тео в полицейския участък в четири следобед. Сигурен съм, че родителите му ще го придружат.
Инспекторите се спогледаха и беше ясно, че и двамата не искат да спорят с Айк.
— Кога можем да поговорим с другите ученици? — попита Ворман.
— Ами, предполагам, в три и половина — отговори госпожа Гладуел.
— Чии са съседните шкафчета на твоето, Тео? — попита Хамилтън.
— На Уди, Чейс, Джоуи, Рикардо — повечето са от моя клас — отговори Тео. — Шкафчето на Дарън е точно под моето.
Ворман погледна Хамилтън и каза:
— Трябва да проверим в лабораторията дали могат да изследват за отпечатъци.
— Добре — съгласи се Хамилтън. — Освен това трябва да вземем твоите отпечатъци, Тео. Може да го направим следобед, когато дойдеш.
— Искате да ми вземете отпечатъци ли? — попита Тео.
— Разбира се.
— Не съм сигурен за това — отговори Айк. — Ще го обсъдя с родителите му.
— Пет пари не давам — каза Тео, — направете го. Няма да намерите мои отпечатъци по тези таблети, понеже никога не съм ги докосвал. Ако искате, подложете ме и на детектор на лъжата. Нямам какво да крия.
— Ще видим — каза Ворман.
Изведнъж полицаите се разбързаха да си ходят. Хамилтън затвори бележника си и го пъхна в джоба на сакото си.
— Благодаря за отделеното време, госпожо Гладуел — каза той и се изправи. — Благодаря и на теб за съдействието, Тео. Господин Буун, беше удоволствие да се запознаем.
След като си тръгнаха, Тео седна на стола на Хамилтън.
— Трябва да поговорим за още нещо — каза той и Айк се отпусна на другия стол.
Госпожа Гладуел слушаше внимателно, докато Тео описваше двете срязани велосипедни гуми, едната от които на територията на училището. А когато разказа за камъка, влетял в кантората предния ден, Айк отсече:
— Някой те е погнал.
— Добре че ми каза — отговори Тео.
9
Никак не беше чудно, че положението се промени драстично след намесата на майката на Тео.