Тео говореше бавно и предпазливо, а когато го помолеха, повтаряше казаното. Вляво от него беше майка му, отдясно — баща му. Айк седеше в края на масата, все още ядосан, че полицията е дръзнала да обвинява племенника му. Инспектор Хамилтън седеше точно срещу Тео и търпеливо ръководеше разпита. До него имаше видеокамера на статив, която записваше разговора.
Тео направи точно и подробно обяснение на краткия си сблъсък с полицай Стю Пекинпо във вторник вечерта и обясни при какви обстоятелства е станал той. Беше категоричен, че никога не е влизал в „Биг Мак Систъмс“. Предложи на полицията да проверят търговските регистри, за да се уверят, че не е купувал нищо от магазина.
Когато Тео приключи разказа си, камерата и касетофонът бяха изключени и всички си отдъхнаха. Инспектор Хамилтън обясни, че ще отложат снемането на отпечатъци, понеже не са свалили нито един пръстов отпечатък и от трите таблета. Нямаше с какво да сравнят отпечатъците на Тео.
— Някой е бил много внимателен — каза Хамилтън, вперил поглед в Тео. — Сигурно е носел ръкавици.
Тео не можеше да разбере дали Хамилтън все още го подозира. Като всеки добър разследващ полицай той не издаваше почти нищо и се държеше така, сякаш всеки беше потенциален виновник.
— Ами анонимното обаждане? — попита Айк. — Успяхте ли да го проследите?
— В известен смисъл — отговори рязко Хамилтън, с което ясно показа, че не желае Айк да го притиска. — Обаждането е от уличен телефон близо до болницата, така че трудно ще разберем кой точно е позвънил.
— По кое време е станало това? — попита Уудс Буун.
— В девет и двайсет — отговори Хамилтън.
— Значи, ако таблетите не са били в шкафчето на Тео в осем и четирийсет, когато той се е отбил там, крадецът е отворил шкафчето му някъде по време на първия учебен час. След като е оставил таблетите, той или е напуснал училището и е хукнал към уличния телефон близо до болницата, за да се обади, или е съобщил на някой външен човек, че е изпълнил мисията и полицията вече може да бъде осведомена. Вероятно второто. Така че си имаме работа не само с един член на някаква малка банда.
Инспектор Хамилтън впери поглед в Уудс Буун, който му отвърна със същото.
— Може би е трябвало да станете детектив — отбеляза Хамилтън.
— Може би вие трябва да забележите очевидното. Става дума за подхвърлени улики. За капан. Не знам кой и защо го е направил, но е съвсем ясно, че Тео няма нищо общо. В момента той е жертва, а не заподозрян.
— Не съм казал, че е заподозрян, господин Буун — хладно поясни Хамилтън. — Престъплението е извършено преди по-малко от двайсет и четири часа, така че ни дайте малко време. Разследването едва започва.
— Какво следва, що се отнася до Тео? — попита госпожа Буун.
— Може да си върви. Няма да го арестуваме посред нощ. Ако се наложи отново да поговорим с него, ще ви се обадя. — Хамилтън ставаше малко раздразнителен, вероятно понеже трима адвокати го въртяха на шиш. — Задачата ни е да проследим всички следи и да се помъчим да установим кой е извършителят на престъплението. Не знаем дали Тео казва истината. Несъмнено звучи достоверно, обаче аз съм разговарял с много обвиняеми, които твърдят, че са невинни. Може да е невинен, но може и да не е. Вие не се съмнявате, но разследващите не работят така. Някой ден, надявам се скоро, ще знаем много повече и тогава дано да мога да кажа: „Тео, ти казваш истината.“ Докато това не стане обаче, не вярвам на никого.
— Не ми ли вярвате? — оскърбено попита Тео.
— Виж, Тео, не знам дали лъжеш, не знам и дали казваш истината. Като разследващ, за мен е твърде рано да преценя. Засега не разполагаме с много доказателства, но онова, което имаме, сочи към теб. Разбираш ли?