— Ей, хора! — провикна се Тео.
Родителите му се скупчиха зад него и се вторачиха в екрана на компютъра върху кухненския плот. Снимка, направена от някакъв негодник и после разпространена навсякъде, придружена от пълно с лъжи описание. Като адвокати първата им реакция беше да се запитат какво може да се предприеме законно, за да бъде спряна снимката, да се поправи стореното и виновникът да бъде изправен пред съда.
— Допускам, че е разпратена навсякъде — каза госпожа Буун.
— Най-вероятно — съгласи се Тео.
— Какво е „ГашМейл“? — попита господин Буун.
— Някакъв съмнителен сървър, който използваш, когато не искаш да те пипнат. Много анонимни имейли тръгват от там и наистина е трудно да ги проследиш.
— Значи не можем да го проследим?
— В интернет всичко е възможно, но ще бъде сложно и скъпо.
— Интернет — повтори господин Буун възмутено, приближи се към прозореца над мивката и се загледа към тъмния заден двор.
Тео седна на масата и разтри слепоочията си.
— Мисля, че животът ми е съсипан — отбеляза той и едва не се разплака.
— Това може да бъде обяснено, Тео — каза баща му. — Приятелите ти ще узнаят истината. А какво мислят непознатите, няма значение.
— Лесно е да се каже, татко. Ти не трябва да застанеш утре пред децата в училище. Представа си нямаш колко бързо плъзват слуховете по интернет. В момента половината град гледа тази снимка и си мисли, че съм виновен.
Майката на Тео седна до него и го потупа по ръката.
— Нищо не си направил, Тео, и истината ще излезе на бял свят.
— Не съм сигурен, мамо. Нали видя инспектор Хамилтън днес? Според него съм виновен. Ами ако не открият истинските крадци? Ами ако приключат разследването само с мен и с откраднатите таблети в шкафчето ми? В даден момент трябва да обвинят някого за престъплението и този някой като нищо може да съм аз. Днес видях собственика на магазина, викат му Биг Мак, и повярвай ми, той е убеден във вината ми и е жаден за възмездие. Ще види снимката. Полицаите също ще я видят. И още по-лесно ще повярват, че аз съм го направил.
След думите на Тео в кухнята настана дълго и напрегнато мълчание. Дали постепенно не осъзнаваха действителността? Възможно ли беше наистина да обвинят Тео в това престъпление? А след като правосъдната машина се задвижи, щяха ли Буун да съумеят да направят нещо, за да предотвратят ужасния изход?
Стойността на всеки таблет беше приблизително четиристотин долара, общо хиляда и двеста. Когато общата стойност на откраднатите стоки надхвърля петстотин долара, престъплението е тежко — много по-сериозно от незначително провинение. Тео познаваше закона, размишляваше над него вече от часове. В кантората дори отново провери законите и правилниците, вместо да си пише домашните. Ако беше на осемнайсет или повече, щеше да се изправи пред съдебни заседатели. Обаче тъй като беше само тринайсетгодишен, делото щеше да се гледа в съда за малолетни, където правилата бяха различни. Там процедурите бяха поверителни. Документите не ставаха публично достояние, изслушванията — също. Нямаше съдебни заседатели и всичко се решаваше от съдията. Рядко изпращаха някого в затвора, а още по-рядко — за дълъг период от време.
Ако катастрофата продължеше да се задълбочава и някак се стигнеше до това Тео да бъде осъден, вероятно щяха да му дадат няколко месеца в затвор за малолетни престъпници.
Затвор ли? Тео Буун с осъдителна присъда?
Невероятно. Немислимо. Безумно. Главата на Тео се пръскаше.
— Тео, най-напред трябва да отвърнеш на удара — казваше майка му. — Да нападнеш. Когато правдата е на твоя страна, никога не отстъпвай. Публикувай на страницата си изявление, обясни истината. Изпрати го по имейл на приятелите си и им кажи, че снимката и съпътстващият я надпис са подвеждащи. Накарай Ейприл, Чейс, Уди и всички, на които имаш най-голямо доверие, да залеят интернет с информация. Разпространи новината, че ние, твоето семейство, обмисляме да предприемем съдебни мерки.
— Така ли е? — попита Тео.
— Разбира се. Обмисляме го. Може и да не се получи, но поне го обмисляме.
— Майка ти е права, Тео — намеси се и баща му. — Най-малкото, което можеш да направиш на този етап, е да се бориш.