— Млъквай!
Всички се пазеха да не дразнят Уди. Той имаше двама по-големи братя, които играеха футбол, падаха си по карате и се биеха с повод и без повод. В дома на Уди постоянно се млатеха, чупеха мебели и прозорци, а понякога — и кости. Тъй като беше най-малък, Уди изпълняваше ролята на боксова круша, а освен това наистина обичаше да се сбие с някой от своята категория. Не беше побойник, но понякога твърде бързо мяташе крошета или заплашваше съученик.
На Бакстър обаче също му се носеше славата на здравеняк и той не възнамеряваше да отстъпи, защото всички ги гледаха.
— Ти не ми нареждай! — изстреля той в отговор. — Ако искам да викам на Тео пандизчия, ще му викам и толкова.
Уди вече се беше запътил към Бакстър и сериозните неприятности бяха неизбежни. В коридора настъпи оживление, когато и останалите ученици осъзнаха, че, подобно на същински гангстери, нито един от двамата не възнамерява да отстъпи.
Тео огледа коридора и в двете посоки с надеждата да мерне господин Маунт или друг учител, но точно в този критичен момент не се виждаше никакъв възрастен.
— Всичко е наред, Уди, всичко е наред — обади се Тео.
Според Уди обаче не беше наред. Той изгледа кръвнишки Бакстър и заповяда:
— Вземи си думите обратно.
— Няма — отговори му той. — Според мене, който краде и го арестуват, е пандизчия. — Думите му още звучаха нахакано. Бакстър се кокореше, обаче лявото му око след малко щеше да се затвори.
Уди изстреля къс удар с лявата си ръка, който се стовари точно в лицето на Бакстър. Той пък, трябваше да му се признае, успя да фрасне Уди с юмрук, преди двамата да се вкопчат в хватка и да се свлекат на пода. Сбиванията бяха рядкост в училището, затова един хубав бой не беше за пропускане. Край тях тутакси се събра тълпа. По-надолу по коридора някой оповести:
— Бой! Бой!
Уди и Бакстър се търкаляха по застлания с плочки под, вкопчени един в друг и дращещи като диви котки.
Приятелчето на Бакстър беше един дребосък на име Гриф, който явно знаеше онова, което знаеха всички — след броени секунди Уди щеше да надвие Бакстър и да започне да го млати по лицето. Ето защо Гриф прояви глупостта да се включи в мелето, с цел да защити приятеля си. Нададе импровизиран боен вик и се метна на гърба на Уди. Тео и останалите зрители ги зяпнаха смаяно.
Всяко сбиване автоматично водеше до отстраняване от часовете. Училищният правилник беше недвусмислен и всеки учител подчертаваше колко опасен е боят. Наказанията, налагани от госпожа Гладуел, бяха гъвкави и зависеха от обстоятелствата. Бутането и блъскането на игрището можеха да завършат с еднодневно отстраняване от занятия и три допълнителни часа в занималнята. Юмручен бой с разкървавени устни и носове можеше да предизвика тридневно отстраняване, лишаване от извънучилищни занимания и едномесечен изпитателен срок.
Тео не си падаше по сбиванията. За последен път беше участвал в подобно нещо в четвърти клас, когато двамата с Уолтър Норис се сборичкаха ожесточено на градския басейн. Сега обаче, докато стоеше замръзнал на мястото си и гледаше боя, развихрил се пред очите му, изведнъж изпита желание да се включи. В крайна сметка приятелят му Уди се биеше, за да защити неговата чест. Най-малкото можеше да му се притече на помощ. Пък и едно отстраняване от училище надали беше краят на света. Родителите му щяха да се вбесят, но накрая щяха да се успокоят. Какво каза майка му снощи? „Най-напред трябва да отвърнеш на удара. Да нападнеш. Когато правдата е на твоя страна, никога не отстъпвай.“
Айк щеше да се гордее с него. Понякога мъжът трябва да се сражава.
Тео пусна раницата си на пода, изкрещя нещо, което и сам не разбра, и се метна върху купчината от тела.
12
От едната страна на масата бяха Бакстър и Гриф, а от другата — Уди и Тео. Противниковите страни седяха една срещу друга, докато напрежението постепенно отшумяваше и всички започваха да осъзнават действителността. Бакстър притискаше торбичка с лед отстрани към лицето си, а лявото му око беше подуто и напълно затворено. Изглеждаше ужасно. Уди беше горд, но потискаше усмивката си. Нямаше място за усмивки, понеже ги застрашаваше отстраняване от учебните занятия и им предстоеше да се оправят с разгневените си родители. Лицето на Гриф не беше пострадало, лицето на Уди също. Долната устна на Тео беше подута и на нея имаше засъхнала кръв. Той я попи с хартиена кърпичка. По-сериозно го измъчваше пулсиращата болка в главата, причинена от ритника на Бакстър или Гриф, но Тео изобщо не споменаваше за нея.