Господин Маунт седеше в края на масата, вперил поглед в момчетата. Гневно ги беше разтървал и ги беше повел към занималнята, където сега седяха и охлаждаха страстите. Секундите и минутите се нижеха и момчетата постепенно се успокояваха. Дишането им се забави. Пулсът им се нормализира. Нищо не може да накара кръвта да се разбушува и сърцето да се разтупти, така както едно хубаво сбиване.
— Какво се случи? — попита най-накрая господин Маунт.
И четирите момчета забодоха погледи в масата. Не продумваха. Нищичко.
— Случайно да е свързано със слуха, че Тео е бил арестуван вчера? — попита господин Маунт и се взря в Тео, който не отместваше очи от масата.
Господин Маунт знаеше, че Уди се пали лесно, а Бакстър обича да се забърква в неприятности. Знаеше също, че Гриф следва Бакстър като пале. Никога не би повярвал обаче, че Тео Буун може да предизвика бой или да се включи в него. Господин Маунт разбираше как стоят нещата. Подозираше, че Бакстър и Гриф са подразнили Тео, а Уди е защитил приятеля си.
Пред стаята се чуха гласове.
— Мисля, че госпожа Гладуел е тук — каза господин Маунт. — И не ми се иска да съм на ваше място.
С тези думи той стана и излезе. Щом вратата се затвори зад гърба му, Уди изръмжа:
— Никой да не е посмял да порти! Ясно?
Изрекъл-недоизрекъл тези думи, вратата се отвори широко и в занималнята влетя госпожа Гладуел. Само един поглед беше достатъчен на момчетата да разберат, че с тях е свършено.
Тя строго се втренчи в тях и бавно седна в другия край на масата. Господин Маунт влезе отново, затвори вратата и застана прав до стената. Присъстваше в качеството си на свидетел.
— Добре ли си, Бакстър? — попита госпожа Гладуел без капчица съчувствие.
Бакстър кимна леко.
— А ти, Тео? Това на долната ти устна кръв ли е?
Тео също кимна.
Тя сковано изпъна гръб, намръщи се още повече и започна:
— Е, искам да разбера какво се е случило.
Нито едно от момчетата не помръдна. И седемте очи (в този момент само едното око на Бакстър виждаше) не се откъсваха от нещо неустоимо, макар и невидимо, върху масата. Секундите се нижеха. Цареше мълчание. Лицето на госпожа Гладуел почервеня и се свъси още повече.
— Сбиването е много сериозно провинение — поде лекцията си тя. — В това училище не търпим побоите и вие го знаете още откакто дойдохте тук в пети клас. Побоят автоматично води до отстраняване. Отстраняването влиза в досието ви и става неизменна част от атестацията ви.
Не точно, каза си Тео. Да, провинението щеше да бъде неизменна част от досието на ученика, но нямаше да излезе от прогимназията. Нито един колеж, университет по право или евентуален работодател нямаше да узнае, че еди-кой си е бил временно отстранен от учебни занятия, защото като осмокласник се е сбил.
— Тео — строго се обърна тя към него, — искам да разбера какво се случи. Погледни ме, Тео.
Той бавно се извърна и погледна доста страховитото лице на директорката.
— Кажи ми какво се случи — настоя тя.
Тео не издържа погледа й, забоде очи в една точка на стената и стисна челюсти.
Сред четиримата нарушители той беше лидер, Гриф беше последовател, а Уди и Бакстър обикновено не се отличаваха от тълпата. Ако Тео си държеше устата затворена, другите трима щяха да направят същото. Това беше първата грешка на госпожа Гладуел.
За да разрешиш случай с няколко обвиняеми, най-напред трябва да ги разделиш. Ако случаят беше в ръцете на Тео, той щеше да изолира Гриф в тясна стаичка с неколцина намръщени възрастни — чиновници, треньори, хора с авторитет и влияние. Те щяха да му обяснят, че другите три момчета са си развързали езиците, и да обвиняват него. „Гриф, Бакстър твърди, че ти си тормозил Тео.“ А също и: „Гриф, те твърдят, че ти пръв си ударил с юмрук.“ И така нататък. Отначало Гриф нямаше да повярва, но след като го пообработеха няколко минути, щеше да се разприказва. А разкажеше ли своята версия, щяха да му съобщят, че тя не съответства на казаното от останалите трима, така че Гриф явно лъже. Лъжата щеше само да задълбочи проблемите му. Лъжата плюс побоят щяха да доведат до още по-продължително отстраняване от училище и до изпитателен срок. След това Гриф щеше да направи всичко по силите си да убеди възрастните, че всъщност разказът му е достоверен и точен. Приложеха ли същата стратегия и при четирите момчета, те щяха да запеят като птички и истината за сбиването щеше да излезе на бял свят.