Дойде ред на Бакстър. Той влезе в стаята и се върна на масата, все едно ще го екзекутират.
— Ти ли подметна на Тео нещо във връзка с неприятностите му? — попита госпожа Гладуел.
Никакъв отговор.
— Да си го дразнил или тормозил?
Никакъв отговор.
— Уди ли те удари в лицето?
Никакъв отговор.
— Или Тео?
Нищо.
— Излез, моля те, и изпрати Уди.
Когато излезе навън и видя останалите трима, Бакстър плъзна пръст по устните си. Никой да не пропява.
Докато госпожа Гладуел въртеше Уди на шиш, Тео, Гриф и Бакстър седяха на дървена пейка под надзора на господин Маунт, на когото му беше жал за момчетата. Бяха добри деца и отстраняването им от занятия нямаше да постигне нищо. Но все пак правилата си бяха правила.
От четиримата Уди последен би се огънал под натиск, така че и той отказа да отговаря на въпросите на госпожа Гладуел. Когато тя го попита дали е ударил Бакстър, Уди отговори:
— Мога да ви кажа само името, чина и номера си.
— Много смешно, Уди. Да не мислиш, че това е някаква игра?
— Не.
— Ти ли посегна пръв?
— Отказвам да обсъждам вината си — отговори той.
— Върви си!
Най-слабата брънка беше Гриф, а когато и той издържа разпита на госпожа Гладуел, без да проговори, тя отново събра всички момчета в стаята.
— Ето какво — каза директорката. — Отстранявам ви за един ден заради побоя и за още един ден заради отказа да сътрудничите. Днес е четвъртък, наказанието важи за днес и за утре. Ще се върнете на училище в понеделник, а оттогава започва да тече трийсетдневен изпитателен срок. Само едно нарушение през тези трийсет дни, и ще ви отстраня за цяла седмица.
Перспективата да пропусне два учебни дни изобщо не притесняваше Тео, но предстоящата среща с родителите му определено го плашеше. Зачуди се дали преди това да не се обади на Айк, понеже той щеше да разбере и най-вероятно дори да похвали Тео за решителната позиция. Може би след това Айк щеше да съобщи новината на родителите на Тео и да смекчи удара. Тео тъкмо обмисляше тази възможност, когато госпожа Гладуел оповести:
— Ще се обадя на родителите ви.
Работата по уточняването на подробностите и документите във връзка с отстраняването от училище отне около един час. Момчетата останаха в занималнята, седнали на масата един срещу друг, а господин Маунт се бе разположил отегчено в другия край. Излезе веднъж, за да си вземе кафе, а докато го нямаше, Бакстър каза:
— Извинявай, Тео.
— Няма проблем — увери го Тео.
Уди не се извини.
Родителите на Уди и на Бакстър работеха, затова през деня никой не си беше вкъщи. Госпожа Гладуел обясни, че те двамата ще бъдат отстранени от занятия, но ще останат на територията на училището и ще трябва да седят в отделни занимални от сутринта до края на часовете в три и половина следобед. Щяха да бъдат сами и единственото им занимание щяха да са допълнителните домашни. Никакви мобилни телефони и лаптопи, само учебниците. Всеки щеше да обядва на чина си сам. Това беше много по-неприятно от доброто старо отстраняване, когато просто те изритваха от училище. Майката на Гриф беше домакиня, така че той щеше да си остане у дома, най-вероятно щеше да спи до късно, да гледа телевизия, да си играе с кучето и да прави каквото си поиска, освен ако родителите му не се ядосаха достатъчно, за да му наложат наказания. Тео също имаше къде да отиде — в кантората „Буун и Буун“.
Майка му беше в съда. От училище го взе баща му. Докато потегляха с колата, Тео попита:
— Ами колелото ми?
— Ще го приберем по-късно — отговори баща му. Засега той беше забележително сдържан и спокоен, поне външно.
След няколко пресечки, баща му попита:
— Какво се случи?
— Но ще си остане между нас, нали?
— Какво се случи, Тео? — сряза го господин Буун.
— Нали няма да кажеш на госпожа Гладуел? Не мога да изпортя другите момчета.
— Няма. Просто ми кажи какво се случи.
Тео му разказа всичко.
Подробностите просто се изляха от него и понеже досега не беше имал възможността да изложи своята версия на историята, на Тео му олекна. Когато приключи, двамата седяха на малкия паркинг зад кантората.
— Сърдиш ли ми се, татко? — попита Тео.
— Знаеш правилата, а си ги нарушил — строго отговори баща му.
— Така е, но тогава просто нямах избор.