Господин Буун изключи двигателя и каза:
— И на мен така ми се струва.
13
Тео седеше в кабинета си с угасени лампи и спуснати щори в компанията на Джъдж, размишляваше в тъмното и се чудеше какво ли предстои да се случи. След няколко часа майка му щеше да се върне от съда. Двамата с баща му щяха да се заключат и да проведат един от онези адски сериозни разговори, каквито само притеснените родители провеждат. След това щяха да го призоват вътре като престъпник, за да се изправи срещу критиките им. Щяха да му дръпнат едно конско. Майка му щеше да се разплаче. Отстранен от училище! Как бе могъл? И така нататък. Вече му беше омръзнало да мисли за тези неща.
Първоначалната реакция на баща му беше донякъде утешителна. Нямаше драма, ала баща му поначало не разиграваше драми. Не му крещя, той беше твърде улегнал човек, за да крещи. Нямаше заплахи, нито допълнителни наказания, но Тео знаеше, че родителите му винаги първо обсъждат нещата, преди да му потърсят сметка.
Допреди няколко часа и през ум не му беше минавало, че може да го отстранят от училище. Никога не се беше замислял за това, а сега, разсъждавайки над служилото се, се запита дали си бе струвало. Не обичаше да нарушава правилата. Не му беше приятно, че е разочаровал госпожа Гладуел и господин Маунт. Подозираше, че родителите му ще преценят постъпката му като срамна, и това го притесняваше. Пък и, честно казано, изобщо не му беше приятно, че е участвал в онази безумна битка, в която четирима воини се ритаха, удряха, дращеха и ругаеха един друг, докато една част от учениците ги зяпаха ужасено, а друга част ги насъскваха.
От друга страна, Тео донякъде се гордееше, задето се бе притекъл на помощ на приятел, нападнат от два пъти по-многоброен противник. Беше видял възхищението в очите на своите приятели и съученици. Той, Тео Буун, беше обвинен несправедливо и беше участвал в схватка, за да защити доброто си име и да помогне на приятел.
И то какъв приятел! Тео не успя да сдържи усмивката си, докато си припомняше сблъсъка. Възхищаваше се на бързината и безстрашието, с които Уди се намеси и накара устатия Бакстър да млъкне. Освен това Тео имаше усещането, че Уди не е приключил. Най-вероятно щеше да причака Бакстър някъде извън училище и да затвори и другото му око. Тео се надяваше, че собствените му дни на бойното поле са приключили, обаче разчиташе Уди да е наблизо в случай на нужда.
На вратата се почука тихо.
— Влез — обади се Тео.
Беше Елза — със зачервени очи и сълзи по бузите. Тя светна лампата и разпери ръце да го прегърне.
— Толкова съжалявам, Тео.
— Няма нищо, няма нищо — успокои я той. Никак не му се искаше хората, които го обичат, да разиграват драми. Стоически издържа прегръдката. — Добре съм, нищо не се е случило. — Започваше да се дразни.
Елза стоеше и триеше бузите си с кърпичка.
— Не мога да повярвам. Ти си най-доброто дете на света.
— Може би не. Само в челната петорка съм. Всичко е наред, Елза.
— Кой те нападна?
— Никой. Беше просто глупаво сбиване. Нищо особено.
Тя попи очите си с кърпичката и започна да си дава сметка, че съчувствието й не е подобаващо оценено.
— Аз все още те обичам, Тео — увери го Елза, все едно беше убил някого.
— Добре съм, Елза, добре съм. — А сега били се махнала, ако обичаш?
Тя си тръгна и Тео угаси лампите. Двамата с Джъдж отново потънаха в мрачен, но всъщност приятен размисъл. Пет минути по-късно на вратата отново се почука.
— Да — обади се Тео.
Вратата се открехна и вътре влезе Дороти, секретарката по свързаните с недвижими имоти дела на баща му. Тя светна лампата и попита:
— Добре ли си, Тео?
— Да — отговори лаконично той и за миг се уплаши, че тя ще се метне към него да го прегърне, като че ли той се нуждае от физическата й подкрепа.
— Не мога да повярвам. Защо са те отстранили от училище?
— Чисто и просто понеже се сбих. А това не е позволено.
— Да, разбира се, Тео, обаче вината не е твоя.
Тео поклати глава и погледна през прозореца. Колко пъти щеше да се наложи да обяснява какво се е случило?
— Няма значение чия е вината. Сбиването си е сбиване.
Дороти се умълча неловко и накрая каза:
— Е, ако се нуждаеш от приятел, аз съм наблизо.
— Благодаря. — Да бе! Как ли не съм отишъл да споделям проблемите си с човек на възрастта на майка ми!