Убеден, че вече е белязан и че целият град говори за него, особено край сградата на съда, Тео влезе през страничната врата и забърза надолу по задното стълбище. Съдът за животни се помещаваше на приземния етаж — подходящо място за най-нископоставения съд в страната. Истинските адвокати правеха всичко по силите си да го избягват. Хората с оплаквания сами си бяха адвокати и точно това привличаше Тео към този съд. Поне в повечето случаи. Днес обаче явяването му в съда не породи у него никакво вълнение.
За пръв път в живота му съдът беше място, което му се искаше да избягва.
Мина през входа и се запъти навътре. По средата на залата минаваше прашна пътека, от двете страни на която имаше сгъваеми столове. От дясната си страна Тео видя Ейприл, майка й Мей и трета жена, която предположи, че е госпожица Петюния. Имаше лилава коса и кръгли бабешки очилца с яркооранжеви рамки. Ейприл я беше описала като „по-странна от майка ми“.
Тео седна и шепнешком поведе разговор с жените.
Съдия Йек не беше на мястото си. От другата страна на пътеката чакаха няколко души. Единият от тях беше Бък Боланд, по-известен като Бък Надувката, облечен с обичайната си прилепнала униформа от „Ол-Про Секюрити“. Бък носеше униформата навсякъде, дори когато не беше на работа; беше с нея и в понеделник сутринта, когато спря Тео, докато пресичаше задния му двор. Беше стиснал колелото му и го беше заплашил. Преди това беше хвърлил камък по него, а сега го гледаше злобно от другата страна на пътеката, като че искаше да го удуши.
Престарялата секретарка на съдия Йек седеше на маса в ъгъла, решаваше кръстословица и се мъчеше да не заспи. Няколко минути по-късно съдия Йек се показа от вратата зад бюрото си и каза:
— Не ставайте.
Никой и не понечи да се изправи. В Съда за животни, известен като Котешкия съд, нямаше формалности. Съдията носеше обичайното си облекло — джинси, войнишки боти, риза без вратовръзка и старо спортно сако, а освен това се държеше с обичайното презрение към работата си. Някога беше работил в адвокатска кантора, но не бе успял да се задържи на работа. Ръководеше Съда за животни, понеже никой друг не го искаше.
— Така, така — каза той с усмивка, — отново господин Буун.
— Здравейте, господин съдия — поздрави Тео. — Винаги се радвам да ви видя.
— И аз вас. Кой е клиентът ви?
— Госпожица Петюния Планкмор, собственичка на животното.
Съдия Йек зачете някакви документи, после погледна към Бък Надувката.
— А кой е господин Боланд?
— Аз — отговори Бък.
— Много добре. Страните могат да се приближат и ще се опитаме да оправим нещата.
Тео познаваше процедурите и двамата с госпожица Петюния минаха през малката вратичка на подсъдимата скамейка и седнаха на маса по-близо до съдията. Бък ги последва и седна възможно най-далече. Когато се настаниха, съдия Йек каза:
— Господин Боланд, вие сте подали оплакване срещу госпожица Петюния. Говорете пръв. Не ставайте, просто ни разкажете какво се случи.
Бък се огледа неспокойно и поде:
— Ами, господин съдия, аз работя в „Ол-Про Секюрити“ и фирмата има договор с фермерския пазар.
— Защо носите оръжие? — попита съдията.
— Защото съм охранител.
— Не ме интересува.
— И имам разрешително.
— Не ме интересува. Не допускам оръжия в съдебната си зала. Моля ви да го свалите.
Бък хвана кобура си и го откачи от колана. После остави пистолета на масата.
— Тук горе — нареди съдията и посочи бюрото си.
Бък тромаво пристъпи напред и сложи оръжието си където му наредиха. Беше много голям пистолет.
— Сега продължете — подкани го съдия Йек, когато Бък се върна на мястото си.
— И така, работата ми е да се грижа за сигурността на фермерския пазар. Двама охранители сме, аз и Франки. Той работи в западния край, аз наблюдавам предната част. Така е от няколко месеца. Госпожица Петюния има сергия близо до главния вход и продава там цветя и билки, а вдясно от сергията има свободно място, където държи ламата си.
— Допускам, че става дума за Луси — обади се съдията.