— Да, сър. Преди две съботи минавах покрай сергията й, както винаги… Просто си вършех работата, разбирате ли, а ламата се приближи и се втренчи в мен. Очите ни са почти на едно ниво и отначало си помислих, че тя може да се опита да ме целуне.
— Ламата целува ли хора? — прекъсна го съдия Йек.
— Тя е много мила лама и обича хората, поне повечето хора — избъбри госпожица Петюния.
Съдия Йек я погледна и каза учтиво, но твърдо:
— След малко ще ви дам думата. Моля, не ни прекъсвайте.
— Извинете, господин съдия.
— Продължете.
Бък глътна възголемия си корем и продължи:
— Да, господине, ламата целува хора, особено малки деца. Доста е отвратително, ако питате мен, но край нея обикновено се навъртат хора, за да я разгледат по-добре, и тя понякога, така да се каже, се навежда и целува някого.
— Добре, добре. Установихме, че ламата Луси обича да целува хора. Продължете.
— Да, сър. Както казах, ламата се приближи до мен. Взирахме се един в друг няколко секунди, после тя вирна нос, което означаваше, че не е доволна, наклони глава назад и се изплю в лицето ми. Ама много обилно, не бяха само няколко пръски. Беше отвратително — лепкава и смрадлива плюнка.
— Ламите плюят ли по хората? — попита съдия Йек развеселено.
— О, да, господин съдия, при това го направи много бързо. Изобщо не го допусках.
Мей Финмор, майката на Ейприл, беше шумна и недодялана жена, на която винаги можеше да разчиташ да направи не каквото трябва. Тя се изсмя и изобщо не се постара да го прикрие.
— Достатъчно — строго нареди съдия Йек, макар че самият той всеки момент щеше да прихне. — Продължете, господин Боланд.
— Няколко деца гледаха и според мен знаеха, че ламата обича да плюе, така че, когато тя ме заплю в лицето, те се разкикотиха. Беше адски неловко и аз се вбесих, затова, след като си избърсах лицето, отидох при госпожица Петюния и й разказах какво се е случило. „Ами Луси не те харесва“, каза тя. „Пет пари не давам дали ме харесва — отговорих, — обаче не може да плюе по хората, особено по охраната.“ Тя изобщо не се извини, всъщност според мен й стана забавно.
— Ламата на каишка ли е? Вързана ли е по някакъв начин? — попита съдия Йек.
— Не, сър, не е. Просто се мотае около сергията на госпожица Петюния. Винаги има деца, които я галят и се лигавят около нея. Обсъдихме въпроса няколко минути и понеже си дадох сметка, че собственичката няма да предприеме нищо, реших да се махна, да се успокоя и да си измия лицето. Но държах ламата под око и мисля, че тя също ме държеше под око. Част от работата ми е да наблюдавам главния вход. Някои хора се опитват да изнесат стоки, които не са платили, и мое задължение е да се погрижа за почтеността им, нали ме разбирате, господин съдия?
— Да, разбира се.
— Така или иначе, половин час по-късно си вършех работата и отново минах покрай сергията й. Дума не обелих нито на нея, нито на ламата. Спрях и докато си говорех с господин Дъдли Бишъп, усетих нещо зад гърба си. Той замълча. Обърнах се и отново видях ламата да се блещи срещу мен. Преди да успея да се дръпна, тя за втори път плю в лицето ми. Беше отвратително, както и първия път. Дъдли е тук като свидетел.
Господин Дъдли Бишъп вдигна ръка от един сгъваем стол в залата.
— Вярно ли е, господин Бишъп? — попита съдията.
— Всяка дума — отговори свидетелят.
— Продължете, господин Боланд.
— Ами много се разстроих. Хората ми се смееха, нали разбирате, така че избърсах лицето си и отидох при госпожица Петюния. Тя беше видяла какво се случи, но изобщо не беше притеснена. Каза ми, че ако не се доближавам до ламата, всичко ще бъде наред. Обясних й, че имам правото да си върша работата и че проблемът е неин, а не мой. Настоях да предприеме нещо с проклетата лама. Тя обаче отказа. Аз отново се успокоих и се помъчих да стоя на разстояние. Доближах ли се до входа, ламата преставаше да прави каквото там правеше и ме поглеждаше злобно. Поговорих с Франки и му предложих да си разменим местата до края на смяната, но той не искаше да има нищо общо с ламата. Казах, че трябва да се обадим на Службата за контрол над животните, и го направих. Дойде един служител, който си поговори с госпожица Петюния. Тя заяви, че нито една градска разпоредба не изисквала ламите да са на каишка или нещо подобно, и служителят се съгласи с нея. Явно е напълно нормално ламите да обикалят из градовете на воля и да плюят по хората.
— Не знаех, че в Стратънбърг има такъв проблем — отбеляза съдия Йек.