— Означава проблеми за нас — отговори Айк. — Бях забравил за затворените дела. В някои случаи при развод, когато обвиненията в лошо отношение са крайно тежки, всяка от страните може да помоли съдията да затвори делото, което означава, че то е достъпно единствено за адвокатите по него. Нищо не става публично достояние. Възможно е това да е нашата задънена улица, освен ако не получим достъп до документите на майка ти, разбира се. Но да продължаваме.
Айк изготви списък с клиентите от тринайсетте дела от първия им списък, а Тео свали от интернет дневника с имената на учениците в прогимназията в Стратънбърг. След повторна проверка и съпоставяне списъкът намаля наполовина — седем дела засягаха деца от училището на Тео. Някои от имената обаче бяха толкова разпространени, че не можеха нито да ги включат, нито да ги изключат. Имаше по един Смит, Джонсън, Милър и Грийн.
Докато гледаше имената, Тео изпита известно облекчение. Не познаваше нито едно дете с фамилия като тези от списъка. Две години по-рано, когато беше шести клас, едно момиче на име Нанси Грифин му каза, че майка й неотдавна била клиентка на неговата по бракоразводно дело. Разводът приключил и госпожа Грифин останала много доволна от майка му. Тогава той за пръв път осъзна, че професията й може да засегне приятелите и съучениците му. По-късно я попита за това и настоя да му отговори защо не му е казала. Госпожа Буун внимателно и категорично обясни, че адвокатската професия е свързана с определени етични правила, а едно от най-важните сред тях е пълната поверителност относно делата на клиента.
Айк нахвърляше нещо в бележника си и каза:
— Значи имаме евентуално седем имена, тоест седем бракоразводни дела на майка ти, засягащи деца от твоето училище. Познаваш ли някого?
— Всъщност не. Има едно момче в седми клас, което се казва Тони Грийн, обаче не знаем дали става дума за неговото семейство. Освен неговото никое друго име не ми изглежда познато.
— Да се върнем на затворените дела — предложи Айк и Тео влезе в страницата десетина секунди преди чичо си.
Там имаше десет заключени дела, които се идентифицираха по фамилното име на съпруга, подал молбата за развод. Имената на адвокатите не бяха вписани.
— Логично е да допуснем, че разводът, който ни интересува, е бил тежък. Родителите се борят за попечителство, а нашето тайнствено дете предпочита да живее с баща си. Иначе не би нападнало сина на адвокатката на майка си. Звучи ли ти логично?
— Да, струва ми се.
— За да спечели попечителството, един баща трябва да докаже, че майката е неспособна да отглежда децата. Законът винаги предпочита майката и бащата рядко получава попечителство.
— Знам — отговори Тео.
— За да докаже неспособността на майката, бащата трябва да представи различни прояви на лошо поведение от страна на майката. Тези случаи често се оказват със затворен достъп и причините са очевидни.
— Значи нямаме късмет.
— Не, освен ако не надникнем в досиетата на майка ти.
— Ти откачил ли си?
— Да, Тео, откачил съм, и то от доста време. И съм готов да върша откачени неща, за да разбера кой те тормози, кой те следи и се опитва да ти навлече обвинение в сериозно престъпление. Наречи ме луд, но може би е време да нарушим някои правила. Вчера си го направил, като си се сбил. Но всъщност не си имал избор, нали?
— Така ми се струва.
— Не искам да престъпваме закона, Тео. Не е незаконно да надникнем в досиетата на Марсела. Може би е малко неетично, обаче ние няма да издаваме деликатна информация. А и това може да се окаже единственият начин да разгадаем тази малка загадка.
— Не знам, Айк.
— Какъв тип система за електронно архивиране използва кантората?
— Нарича се „Инфо Брийф“ — доста простичка система, само за съхранение, картотекиране и икономисване на хартия.
— Кой има достъп до нея?
— Не и аз. Родителите ми, Дороти, Винс и Елза, обаче татко и Дороти рядко я отварят. Мама и Винс я използват, за да поддържат ред и да намират нужните документи, без да се налага да ровят в хартии. Освен това системата има и вградени инструменти за правно проучване.
— Можеш ли да вземеш паролата?
Тео размишлява доста дълго над въпроса. Ако вземеше паролата и я дадеше на Айк, щеше да бъде съучастник. Може би не в престъпление, но със сигурност в нещо, което по-скоро би пропуснал. Вече достатъчно беше загазил. Изобщо не му се искаше майка му да му крещи, задето е нарушил поверителността между нея и клиентите й.