— Виж, Айк, просто ще отида при мама и ще й кажа какво мисля. Ще изложа теорията ни и ще я помоля за помощ.
— Идеята е страхотна, Тео, и е напълно логична. Обаче не го прави точно сега. Да видим дали няма да успеем да разгадаем този случай, без да я намесваме. Не ми се ще да моля Марсела да ми предоставя деликатни сведения за свой клиент.
— Не действаме ли напосоки?
— Може би, но засега това е най-добрата ни теория. Полицията не търси друг извършител, защото са убедени, че крадецът си ти. Всеки момент могат да цъфнат с призовка и да те изправят пред съда за малолетни. Ако не намерим скоро истинския виновник, положението още повече ще се влоши. Разбираш ли?
— Да, уверявам те, че разбирам.
— Чуй ме, Тео. Преди доста време бях преуспяващ адвокат в Стратънбърг, имах кабинет до кабинета на майка ти, много клиенти и хубав живот. После се появиха ченгетата и започнаха да задават въпроси. Не можех да отговоря на всички. Те се върнаха с още и още въпроси. Не можех да повярвам, че това ми се случва, и постепенно осъзнах, че съм загазил, но нищо не можех да направя. Ако системата на наказателното правораздаване се задвижи против теб, трудно можеш да я спреш. Повярвай ми, Тео. Преживял съм го. Усещането е отвратително. Сякаш небето се е продънило, а ти няма къде да се скриеш.
Айк за пръв път говореше за проблемите си, за своето минало, и Тео беше запленен. Реши да зададе въпроса, който открай време му се искаше да зададе:
— Беше ли виновен, Айк?
Айк се позамисли и отговори:
— Направих някои нередни неща, за които винаги ще съжалявам. Ти обаче не си направил нищо нередно и точно затова нямам нищо против да наруша още някои правила и да те защитя. Хайде да стигнем до дъното на тази история още сега и да разкараме полицията.
— Добре, добре.
— Можеш ли да ми намериш паролата?
— Мисля, че да.
17
Тео и Джъдж отново избягваха оживените улици, докато се връщаха към правната кантора „Буун и Буун“. Тео беше потънал в мислите си толкова дълбоко и беше толкова объркан, че не забеляза знака „стоп“ и се стрелна пред една пощенска кола.
— Внимавай, хлапе! — провикна се мъжът, а Тео се извини през рамо. Джъдж тичаше напред, сякаш се опитваше да стои на разстояние от него.
Беше обед, Елза и Дороти хапваха салата в кухнята и говореха една през друга. Тео се промуши незабелязано покрай тях. Кабинетът на майка му беше празен. „Сигурно е в съда“, промърмори си той. Вратата на Винс беше отворена, но него го нямаше. На обед той обикновено напускаше сградата. Компютърът му беше включен както винаги и на монитора се виждаше скрийнсейвърът. Най-лесният начин Тео да „заеме“ паролата беше да я вземе от един от петте настолни компютъра. Компютър имаха адвокатите, Винс, Дороти и Елза. Ако Тео беше убеден, че няма нищо нередно в това да „заеме“ парола, сега имаше идеалната възможност. На него обаче му беше трудно да си внуши, че постъпва правилно. Айк беше убеден, че е така, но не и Тео. Може и да не беше незаконно, но със сигурност не беше правилно.
Границата между правилно и неправилно открай време беше ясна, обаче сега нищичко не беше ясно. Всякакви нередни работи се стоварваха върху Тео. Не беше редно някой да отваря шкафчето му и да слага там открадната стока с ясното намерение да му навлече сериозни неприятности. Не беше редно някой да го преследва, да срязва гумите на колелото му и да хвърля камъни през прозореца му. Тео не беше направил нищо нередно, а се отнасяха с него като с престъпник. Не бяха прави да го подозират, а ако го обвиняха в престъпление, това щеше да е поредната несправедливост. Не беше редно и Тео да участва в сбиването, обаче явно баща му, Винс и Айк не го смятаха за чак толкова нередно. Редно ли беше Тео да наруши разпоредба в кантората и да открадне парола в опит да предотврати друга, още по-голяма нередност? Възможно ли бе неправилната постъпка да предизвика правилен резултат?
Всичко това беше адски объркващо, но Тео имаше доверие на Айк, а Айк изобщо не се съмняваше, че е правилно да вземат паролата.
Тео поведе Джъдж обратно към кабинета си и го гушна, за да заспи. След като настани кучето, той се измъкна в коридора и се ослуша за гласове. Дороти и Елза си разменяха рецепти. Не се чуваше и звук от баща му на горния етаж — известно беше, че Уудс Буун също си подремва по обед. Тео се шмугна в кабинета на Винс, затвори вратата и я заключи. Седна на стола и като внимаваше да не разбутва нищо върху бюрото, разгледа компютъра му. Скрийнсейвърът беше стандартна снимка на залез над океана. Тео кликна върху главното меню, после върху „Инфо Брийф“. Изискваше се парола, затова той излезе от програмата и влезе в „Моят компютър“. Щракна върху „Десктоп“, после върху „Контролен панел“, „Система и сигурност“ и накрая — „Пароли“. Винс имаше много пароли и Тео се почувства като подлец, докато ги разглеждаше. Имаше пароли за онлайн продажби на дребно, мобилни телефони, два сайта за запознанства, един туристически сайт, една онлайн игра на футболен мениджър и още най-малко десетина други. В края на списъка беше „Инфо Брийф“ Тео клика върху името. Появи се паролата: Avalanche88TeeBone33. Тео бързо си я записа, после излезе от главното меню. Кликна върху „Инфо Брийф“, въведе паролата и екранът потъмня за около пет секунди, преди да се появи съобщението: „Код на Буун и Буун“ за системата „Инфо Брийф“. Тео си записа кода и натисна Enter. Появи се дълъг списък от имена като „Дениз Снайтър срещу Уилям Снайтър“ и Тео разбра, че е намерил бракоразводните дела на майка си. Бързо излезе, върна скрийнсейвъра на екрана и стана, без да докосва нищо друго. Пое си дълбоко въздух и открехна вратата, сигурен, че отвън го чака някой и ей сега ще му се нахвърли. Но хоризонтът беше чист и Тео бързо се върна в тесния си кабинет, където кучето му все още спеше и където той се чувстваше в безопасност.