— Къде си сега?
— На Бенингтън Стрийт, близо до Четиринайсета.
— Стой там. Пристигам след десет минути.
Тео седна на пейката на някаква автобусна спирка до негодното си колело и се замисли за Брайън и Едуард.
И двамата бяха свестни хлапета от добри семейства. Шкафчетата и на двамата бяха близо до това на Тео и нито един от тях нямаше причина да му реже гумите, да хвърля камъни през вратата му, да прониква с взлом в магазин за електроника и да оставя откраднатата стока в шкафчето му. Тео мислеше и двамата за свои приятели. Седмокласниците не познаваше толкова добре, но се разбираше с всички скаути от отряда. Майора държеше на това. Бащата на Сам беше лекар, а майка му — зъболекарка. Тео не си представяше Сам да се държи като хулиган. Барт беше отличен ученик и сигурно беше най-милото момче на света. От петимата сериозно можеше да бъде заподозрян единствено Айзък Шиър — мълчаливо момче, което изглеждаше мрачно, нерядко потиснато, ходеше с твърде дълга коса и слушаше хевиметъл. Семейство Шиър имаха проблеми. По-голямата сестра на Айзък беше арестувана за наркотици. Бащата често оставаше без работа и се говореше, че предпочита да преживява от доходите на съпругата си.
А най-важното беше, че Айзък имаше и брат в гимназията. Понеже детективите Буун бяха убедени, че нападенията над Тео са дело поне на двама души, Айзък и брат му пасваха идеално. Както винаги обаче, когато набелязваше заподозрени, Тео се препъваше във въпроса за мотива. Защо Айзък и брат му, или всъщност който и да било, ще си правят толкова труд да му съсипват живота? Нямаше смисъл.
Господин Буун пристигна с джипа си. Отвори багажника, вдигна колелото на Тео и го сложи върху стиковете си за голф. Джъдж, който долетя като куршум, беше заточен на задната седалка. Тео седна отпред, скръсти ръце и забоде очи право напред, докато потегляха. Не обелиха нито дума, докато Тео не си даде сметка, че не пътуват към къщи.
— Къде отиваме, татко? — попита той.
— Към полицията.
— Добре. Защо?
— Защото искам инспекторите да видят със собствените си очи онова, за което им говорим. Някой те преследва и се опитва да те накисне за престъпление, което не си извършил.
Идеята допадна на Тео. Паркираха до полицейския участък.
— Чакай тук — каза господин Буун, затръшна вратата и решително пое към сградата.
Минаха няколко минути, докато Тео обясни на Джъдж какво се е случило. Джъдж изглеждаше озадачен. Инспектор Ворман излезе заедно с господин Буун, който отвори багажника и облегна колелото на задния калник. Тео слезе от джипа и заобиколи отзад, за да се включи в разговора.
— Вижте това — рязко каза господин Буун, вдигна предната гума и показа разреза отстрани. — За трети път тази седмица.
Ворман погледна по-отблизо, докосна гумата и отсъди:
— Определено е нарочно.
— Със сигурност — съгласи се господин Буун.
— Къде се е случило? — попита Ворман.
— Пред сградата на ВВЧ, където пробиха и задната ми гума във вторник — отговори Тео.
— И какво се иска от мен?
Господин Буун отново напъха колелото в багажника на джипа и затръшна капака.
— Ами да проумеете, че онзи, който срязва гумите на колелото и хвърля камъни през прозорците на кантората ни, е същият, който се опитва да натопи сина ми за кражба. Ето това се иска от вас. А също и да проумеете, че си губите времето, като обвинявате Тео в престъпление и го разследвате.
Давай татко, едва не извика Тео.
— Откъде сте сигурен, че престъпленията са свързани? — попита Ворман с обичайния си подигравателен тон.
— Гарантирам ви, че са свързани, и докато не го схванете, няма да откриете кой е проникнал в компютърния магазин. Докато си губите времето обаче, оставете сина ми на мира. Той не е виновен.
— Разбира се, че не е, но вие сте негов баща, нали? — възрази Ворман и повиши тон с видимо раздразнение. — Иска ми се да получавах по долар всеки път когато родители ми се кълнат, че скъпоценната им рожба е невинна. Ние ще се справим с разследването, господин Буун, нямаме нужда от помощта ви. А в момента и докато не намерим доказателства за противното, синът ви си остава главният ни заподозрян. Всички улики водят към него — гневно посочи той Тео, обърна се и си тръгна.
Тео се почувства още по-зле, докато потегляха с колата, а допускаше, че същото важи и за баща му. Сервизът „Гилс Уийлс“ беше затворен, затова се запътиха към къщи.