Почака десет минути, после изключи телефона си.
19
В събота сутринта Тео се събуди от гръмотевиците и шума на пороя, който се изливаше навън. Бавно изпълзя от леглото и надникна между завесите. В задния двор се бяха образували локви. Никакъв голф днес. Джъдж го последва долу в кухнята, където родителите му правеха палачинки, печаха наденички и си говореха, разбира се, за времето. Тео не проумяваше защо възрастните отделят толкова много внимание на тази тема. Нищо не можеха да променят.
В града гърмеше новината, че Пийт Дъфи е бил забелязан на международното летище „О’Хеър“ в Чикаго. Опитал се да плати в брой за еднопосочен билет до Мексико Сити, но го забавили, когато чиновникът забелязал нещо необичайно във фалшивия му паспорт и уведомил началника си. В този момент Дъфи избягал от гишето и се изгубил в тълпата. ФБР го идентифицирало по пръстов отпечатък върху паспорта и по записите от охранителните камери. На първа страница на стратънбъргския вестник имаше снимката му, но поне според Тео човек трудно би го познал. Носеше някакво кепе, очила с дебели рамки, брадата му беше набола, а косата му беше руса, почти бяла.
— ФБР разполагат с техника, която може да увеличи човешкото лице и така да забележиш неща, невидими с просто око — обясняваше господин Буун, все едно беше спец по техниката на ФБР.
Тео седеше на масата, ядеше си палачинките, даваше малко на Джъдж, взираше се в черно-бялата снимка на Пийт Дъфи и мислено благодареше, че физиономията на този човек е отново във вестниците. Може би през следващите няколко дни интересът на градчето към Пийт Дъфи щеше отново да се разпали и хората щяха да забравят за другия престъпник — Тео Буун.
— Къде ли е бил цяла седмица? — попита госпожа Буун, докато отпиваше от кафето си и четеше некролозите.
— Сигурно е работел над новия си външен вид — отговори господин Буун. — Боядисвал си е косата, пускал си е брада. И това кепе! Хайде стига! Човек с такава външност на международно летище със сигурност ще привлече внимание.
— Изобщо не прилича на Пийт Дъфи — отбеляза Тео.
— Обаче е той — уверено заяви господин Буун. — Променил е външността си, похарчил е малко пари, снабдил се е с нови документи, макар че явно не са много сполучливи, и за малко да се измъкне.
— И аз бих искал да се измъкна — отбеляза Тео.
— Тео! — строго се обади госпожа Буун.
— Така е, мамо. Иска ми се да изхвърча от тук и да се скрия някъде.
— Всичко ще се оправи, Тео — увери го баща му.
— И защо мислиш така? Полицаите ми дишат във врата и само чакат да ме тикнат в затвора за малолетни. Някакъв ненормалник ме преследва из целия град с нож и дебне отново да ми среже гумите. Разбира се, татко, нещата наистина изглеждат страхотно.
— Спокойно, Тео. Ти си невинен и ще го докажем.
— Добре, но ще те питам нещо. Мислиш ли, че човекът, ограбил магазина на Биг Мак, е същият, който ми срязва гумите, хвърля камъни и разпространява всички онези глупости по интернет?
Господин Бун подъвка замислено наденичката си и после отговори:
— Да, мисля.
— Мамо?
— Така ми се струва.
— Ставаме трима. Според мен е съвсем очевидно. Тогава защо не можем да убедим полицията?
— Струва ми се, че можем — каза господин Буун. — Те все още разследват взлома и кражбата. Имам доверие на полицаите и вярвам, че ще заловят престъпниците.
— Според мен те вече са решили, че престъпникът съм аз. Онзи Ворман мисли, че лъжа. Не го харесвам. Втриса ме от него.
— Всичко ще се нареди, Тео — успокои го майка му и го потупа по ръката.
Той забеляза как тя и баща му се спогледаха, но в очите им нямаше увереност. Бяха притеснени като него, може би дори повече.
След закуска Тео и баща му отидоха с колата до „Гилс Уийлс“ за поредната нова гума. По тяхна молба Гил изнамери в задната част на сервиза първите две срязани гуми. Даде ги на господин Буун, който сега разполагаше с всичките три. Той плати за втората и третата гума, както и осемте долара, които Тео дължеше за първата. Гил ги увери, че срязването на гуми не се е превърнало в епидемия за града. Всъщност през изминалата седмица имало само три случая, всичките с потърпевш Тео.
Когато излязоха от сервиза за велосипеди, дъждът беше престанал, но небето си оставаше облачно и свъсено. Тео и баща му се позачудиха дали да не отидат на игрището за голф и да изчакат там времето да се оправи. Разбира се, теренът щеше да е подгизнал, а по-късното отваряне означаваше, че ще се струпат много хора. Тео знаеше, че пълно с хора голф игрище е още по-неприятно от липсата на игрище. Двамата с баща му единодушно решиха, че идеята не е добра.