Докато Джона си подремваше в читалнята в библиотеката, инспектор Ворман пристигна в училището и се срещна с госпожа Гладуел. Двамата спокойно се приближиха до редицата шкафчета на седмокласниците и тя набра кода на шкафчето на Джона. Вътре намериха обичайните учебници, тетрадки, пособия и боклуци. А в една чанта откриха два чисто нови таблета „Линкс 0-4“. Занесоха ги в кабинета й, където инспектор Ворман си сложи гумени ръкавици, свали задните капаци и си записа регистрационните номера. След това ги върна в шкафчето на Джона и старателно ги постави в чантата.
Инспектор Ворман благодари на госпожа Гладуел, тръгна си от училището и се върна на бюрото си в полицейския участък, където свери регистрационните номера с дадения му от Биг Мак списък. Нищо чудно, че съответстваха. Съобщи за откритието си на инспектор Хамилтън и двамата решиха да издействат заповед за обиск на дома на семейство Фин. Ворман попълни обичайните бланки за клетвени показания, където изложи подробности за онова, което беше намерил. Добави и изявление, че според твърденията на очевидци братът на Джона Джеси Фин се опитал да продаде таблет „Линкс 0-4“ на свой съученик миналата седмица. След като инспектор Ворман приключи с клетвените си показания и ги подписа, той подготви и двете страници на заповедта за обиск, в които описваше какво точно иска да претърси — дома на семейство Фин и помощните сгради. После измина пеша четирите пресечки по Мейн Стрийт до сградата на съда и остави клетвените си показания и заповедта за обиск на секретарката на съдия Даниъл Шоуалтър от първи състав на съда за малолетни. Секретарката го осведоми, че в момента съдията е на изслушване и че ще минат може би два часа, преди да успее да прегледа клетвените показания на инспектора и заповедта за обиск.
Инспектор Ворман се върна в кабинета си, уверен, че е разкрил поредното престъпление, макар и дребно. Би предпочел да залавя наркопласьори и сериозни престъпници.
23
В три и петнайсет в понеделник следобед инспектор Ворман пристигна в училището и се запъти към кабинета на госпожа Гладуел. Почака, докато тя отиде до една класна стая на втория етаж и изведе Джона Фин от последния за деня учебен час. Джона, който вече беше изтърпял отстраняването си за половин ден, изломоти: „Сега пък какво?“, и я последва.
— Просто ела с мен — каза тя и двамата поеха по коридора обратно.
В канцеларията изчакаха да удари последният звънец и учениците да се изсипят извън сградата. По време на хаоса след часовете Джона и госпожа Гладуел влязоха в кабинета й и затвориха вратата. Инспектор Ворман показа значката си и попита:
— Ти ли си Джона Фин?
— Да — отговори Джона и потърси с поглед помощ от госпожа Гладуел.
— Седни — покани го Ворман. — Искам да ти задам няколко въпроса.
— Станало ли е нещо?
— Може би.
Джона седна и остави раницата на коленете си. Беше видимо изплашен и не знаеше какво да прави или да говори.
Ворман приседна в края на бюрото и изгледа Джона отгоре. Не беше честна битка. Строго ченге с тъмен костюм и страховито изражение, което измерва със строг поглед уплашено слабичко хлапе с паднал върху очите бретон. Ворман знаеше как точно ще протече разговорът, а Джона не беше толкова сигурен.
Инспекторът поде:
— Разследваме обир от миналата седмица в „Биг Мак Систъмс“, компютърен магазин в центъра, и искам да ти задам няколко рутинни въпроса. Това е.
Джона си пое въздух, почти ахна и наведе глава. Впери поглед в пода и зяпна слисан. Ворман не беше виждал по-виновно лице.
— Откъде взе мобилния телефон, с който те спипаха днес сутринта?
— Ами… купих го.
Ворман отвори бележника си, близна молива си и попита:
— Добре, от кого го купи?
— От някакво момче. Казва се Ранди.
Ворман надраска нещо в бележника си и попита:
— Колко плати за него?
— Ами… петдесет долара.
— Телефонът е откраднат от магазина на Биг Мак. Когато го купи, знаеше ли, че е откраднат?
— Не, сър, кълна се.
— Как е фамилията на Ранди?
— Не съм сигурен.
— Знаеш ли къде живее? Къде да го намеря, за да поговорим?
— Не знам, сър.
— Добре, значи този загадъчен Ранди просто се появява и предлага да ти продаде за петдесет долара чисто нов смартфон, който всъщност струва триста, и на теб не ти хрумва, че може да е откраднат?
— Не, сър.
— Не е много умно от твоя страна, нали?
— Май не.
— Лъжеш ли ме?
— Не, сър.
— Ако ме лъжеш, Джона, положението ще се влоши още повече.
— Не ви лъжа.
— Мисля, че ме лъжеш.
Джона поклати глава и бретонът му падна в очите.
Ворман от години разпитваше закоравели престъпници, хора, които умееха да изричат огромни лъжи с най-искрено изражение. Това хлапе не звучеше никак благонадеждно.
— Крадецът или крадците са нахлули в магазина на Биг Мак и са откраднали няколко таблета и лаптопи. Ранди да е предлагал да ти продаде чисто нов таблет или лаптоп?
— Не, сър.
— Виждал ли си таблет „Линкс нула-четири“?
Джона поклати глава, без да отлепя поглед от пода.
— Знаеш, че училищната управа има правото да проверява шкафчето и раницата ти, нали? — попита Ворман и се подготви да нанесе смъртоносния удар. — Разбираш ли го?
— Да, струва ми се.
— Добре. Да погледнем в раницата ти.
— Какво търсите? — попита Джона.
— Още крадени вещи.
Ворман посегна към раницата. Джона я стисна за кратко, после я пусна. Ворман я остави върху бюрото на госпожа Гладуел и бавно дръпна ципа. Извади отвътре учебници, тетрадки, списание за видеоигри и накрая един таблет. „Линкс 0-4“. Вдигна го, разгледа го и каза:
— Джона, ти ме излъга. Откъде се взе това?
Джона се приведе напред, облегна лакти на коленете си и провеси нос.
Ворман го притисна:
— Откъде се взе това, Джона? Брат ти ли ти го даде?
Никакъв отговор.
— Добре, да отидем да погледнем какво има в шкафчето ти.