— Да — увери го баща му. — Решителният пробив настъпил, когато някой в училището съобщил, че по-малкото момче, седмокласникът, има мобилен телефон в джоба си. Както знаеш, това е против правилата, а телефонът се оказал откраднат от магазина. И така, стъпка по стъпка открили още откраднати предмети в шкафчетата на момчетата, а после полицаите издействали заповед за обиск.
Тео се правеше, че всичко това е изненада за него. Усмихваше се и кимаше щастливо. Радостта му не беше преструвка, за разлика от изненадата. Кошмарът му бе приключил.
— Какво ще стане с тях? — попита той.
— Това ще реши съдът за малолетни — отговори госпожа Буун. — По-големият, Джеси, има и предишни провинения, така че него сигурно ще го пратят в изправителен дом. Джона най-вероятно ще бъде поставен на изпитателен срок.
— А как ще се отрази това на теб и на майка им, която ти е клиентка? — попита Тео.
— Не мога да я представлявам, Тео. Утре ще се оттегля като неин адвокат. Синовете й са те нападнали заради мен и аз трябваше да се досетя. Много съжалявам.
— Моля те, мамо, ти изобщо не си знаела.
— Права е, Тео — додаде господин Буун. — Може да се наложи да се явим пред съда за малолетни и да разкажем какво са направили двете момчета. Така че майка ти не може да представлява госпожа Фин, след като ние вероятно ще свидетелстваме срещу синовете й. Знам, че е неприятно, но нямаме друг избор.
Тео сви рамене и тайничко се зарадва, че семейство Фин вече няма да имат никакво вземане-даване с „Буун и Буун“.
Тео беше на седмото небе. Родителите му въздъхнаха облекчено. Дори Джъдж изглеждаше по-щастлив.
— Понеделник е — каза Тео. — Ще отскоча да се видя с Айк.
От стереото тихо звучеше Боб Дилън. Айк пушеше лула и над стаята беше надвиснал синкав облак. Тео беше изпратил десетки есемеси на Айк този ден, за да го държи в течение. Последният гласеше: Фин са арестувани. Пълни признания. Ура!
— Поздравления, Айк — каза Тео и остави петдесетте долара върху разхвърляното бюро на чичо си. — Заслугата е твоя.
Айк се ухили широко, понеже сега не беше време да се прави на скромен.
— Какво да ти кажа? Гениален съм!
— Прекрасно, Айк, просто прекрасно.
— В какво настроение е Марсела?
— Не много добро. Не може да си прости, че не се е досетила.
— А трябваше. Марсела е умна и трябваше да заподозре, че е нещо, свързано с нейните дела.
— Не я обвинявай, Айк. И бездруго й е гадно.
— Добре, но след като на мен ми хрумна, би трябвало тя също да се досети.
— Съгласен съм. Ще й кажем ли, че ровихме из делата й?
Айк наклони стола си и вдигна крака върху бюрото си, събаряйки няколко папки.
— Знаеш ли, Тео, мислих си за това. Не е сега моментът да си признаваме.
— А кога?
— Не знам. Дай да мине малко време. Сега всички са доста напрегнати. Родителите ти умираха от притеснение. Нека нещата да се поуталожат и после ще обсъдим въпроса, само ти и аз.
— Ще се чувствам по-добре, ако кажем всичко на родителите ми.
— Може би, а може би не. Виж, Тео, честността е голяма добродетел. Винаги трябва да се стремиш да бъдеш честен и почтен, а ако майка ти те попита дали си откраднал паролата, дали си ми я дал и така си ми осигурил достъп до бракоразводните й дела, трябва да признаеш. Така ще е честно, нали?
— Да.
— Обаче тя не знае и може никога да не разбере. Така че непочтено ли е да не й казваме?
— Чувствам се непочтен.
— Ти си на тринайсет. Споделял ли си с майка си всяка беля, която ти се е разминала?
— Не.
— Ама разбира се. Никой не го прави, Тео. Всички си имаме своите малки тайни и стига да са безобидни, на кого му пука? С времето тайните изчезват и вече нищо няма значение.
— А ако някой провери записа на влизанията в архива на кантората и установи чуждо проникване?
— Естествено, ако те попитат, ще си признаеш. Аз също ще се намеся, ще кажа истината и ще поема цялата вина.
— Не можеш да поемеш цялата вина, Айк, защото аз откраднах паролата.
— При дадените обстоятелства така е редно. Ще си поговоря с вашите и ще им обясня, че съм настоял да прегледаме делата. Ще поспорим, но ние и без това си спорим от известно време. Понякога човек трябва да се бори, Тео. Запомни го.
— Сигурно е така, но все пак се чувствам зле.
— Да направим така: няма да споменаваме случилото се цял месец. Записвам си. След един месец отново ще го обсъдим.