Тео се позамисли и неохотно се съгласи.
— Добре. — Знаеше обаче, че никак не е добре и че ще го гризе отвътре, докато не признае на майка си всичко. — Мама те кани днес на вечеря в „Робилио“.
— Благодари й от мое име.
— Трябва да тръгвам. Не знам какво да ти кажа, Айк. Ти си най-великият.
— Може би не най-великият, но съм в челната петорка.
Тео изтрополи надолу по стълбите, яхна колелото си и се запъти към кантората. Въртеше бясно педалите и летеше по улицата. Всичко му се струваше по-леко — въздухът, настроението му, колелото.
Теодор Буун вече не беше заподозрян.