- А после се чудиш защо все още си ерген. - Петрович глътна остатъка от кафето си и се изправи. Беше по-изморен, отколкото очакваше. Въпреки двете чаши ракетно гориво усещаше как смазващата умора го покрива като одеяло.
- Помисли върху това - каза Чейн. - Но не твърде дълго; знаеш къде да ме намериш.
- Да. В средата на паяжината ти, точно както предишния път. - Петрович се измъкна иззад масата и махна с ръка на собственика, докато излизаше. - Лека нощ, Уонг.
Уонг скръсти ръце.
Това не те прави добър човек. Приятни сънища.
5.
Петрович извървя пеша дългото разстояние от Клапам през разрушеното Батърси до Темза. Подгиз-налите тухли се бяха срутили на купчини и плас-тове върху улиците, излагайки на показ скритите зад тях стаи. Вонящата на сяра кал се беше струпала на купчини от двете страни на пътя и бавно се сплескваше под собствената си пихтиеста тежест.
И други хора вървяха по улицата, но нищожният им брой бе притеснителен. Машините и наводнението бяха изтръгнали сърцето на града. А сега Външните постепенно отрязваха и крайниците му. Любимата на Петрович Метрозона - той правеше за нея всичко, каквото му беше по силите, но то нямаше да е достатъчно. Беше я спасил от Джихада само за да я види как умира бавно и мъчително, гниеща отвътре и изяждана отвън.
Улиците, които някога бяха изпълнени с живот, бяха същите като сградите, издигащи се край тях - празни. Колко тъжно.
Северният край на моста беше охраняван от войници на ИВМ. След като се прибра от Уонг, Петрович не пропусна да прибере ческата обратно в пликчето ?. Сега нямаше какво друго да декларира, освен собствения си гений.
Преминаването обаче отне доста време. Градовете, в които имаше контролно-пропусквателни пунктове, райони с вечерен час и ежедневни престрелки и взривове - те западаха, и Метрозоната вече беше превила врат.
Някъде отпред на опашката войниците хванаха хлапе, което беше пъхнало нож в чорапа си. Набутаха го в някакъв микробус и затвориха вратата зад гърба му.
Микробусът остана на мястото си. Разклати се, отвътре се чу тропане. Огледалните му прозорци безизразно отразяваха светлината. Докато на Петрович му дойде редът да мине под екрана на скенера, той не видя задната врата на микробуса да се отваря отново. След това го забеляза да свива по улицата към Грийн Парк.
Останали веднъж без родина, никкейджин вече нямаше къде да отидат. Соня, която проявяваше някои от уменията на баща си, им плащаше за неща, за които никой друг не би се прежалил. Те почистваха приземните етажи от трупове и плъхове. Изпомпваха водата от мазетата и изгребваха с лопати слоевете тиня и мръсотия. Миеха каменните плочи на тротоарите с маркучи. Постепенно се придвижваха към покрайнините на града, като почистваха навсякъде, откъдето минаваха.
Петрович мина покрай една група работници, облечени в сини гащеризони. Те остъргаха нечистотията от асфалта с помощта на булдозер, после грабнаха лопатите и нахвърляха събралите се купчини мръсотия в каросерията на чакащия камион. Носеха качулките си спуснати ниско, лицата им бяха скрити зад бели хирургически маски; виждаха се единствено очите им, а те не издаваха нищо.
Между стълбовете на уличните лампи в района, който бяха почистили предишните дни, бяха опънати ленти, а на сградите бяха поставени маркери, показващи състоянието им. Част от текста беше изписан с канджи, а под него се виждаха ситно изписаните букви и цифри от неразбираемия шифър на ИВМ.
Йероглифите привлякоха погледа му. В един период от миналото можеше да ги чете така, сякаш бяха на родния му език. Нямаше значение, че това беше просто номер, хитрина от виртуалната реалност, нещо, с което се бе сдобил чрез жичка в мозъка. Имаше чувството, че ако се загледа малко по-внимателно в тях, ще успее да разбере смисъла, който се криеше зад символите.
Тази къща е необитаема от втория етаж надолу. Влизането в нея крие опасност от биологична зараза. От приземния етаж са били извлечени пет тела.
Петрович примигна и всичко изчезна. Той вдигна глава и пред погледа му се появи Ошикора Тауър, която се издигаше сред срутените небостъргачи и широките напукани бетонени улици. Пред входа й стояха две фигури, които имаха необичайно крехък, почти елфически вид.
Едната беше на мъж, млад, слаб, остър и гъвкав също като меча, който носеше на гърба си. В ръката си държеше автомат, чийто сгъваем приклад вече бе притиснат към рамото му. Носеше бронежилетка, но тя като че ли не затрудняваше движенията му по никакъв начин. Държеше се като самурай, какъвто винаги бе мечтал да бъде - и сега беше безумно верен на човека, който бе сбъднал мечтата му. И изобщо не се страхуваше.