Следващото чекмедже беше пълно с най-различни носители на информация - от древните три и половина инчови дискети, през сребристите дискове и пластмасови флашки, до съвременните полупроводникови карти, върху които бяха отпечатани най-различни шарки.
Всичките се озоваха в кутията. Дори накрая да изтриеше всичките, заслужаваше си да порови в тях с надеждата да открие поне едно златно късче информация.
Когато отвори най-долното чекмедже, той откри оборудването за подслушване на Чейн, което на няколко пъти беше използвано и върху самия него. Имаше ръководства за употреба, софтуер, както и купчина от самите бръмбарчета с различни размери и форми, включително залепващите се, които Чейн толкова много харесваше. Наличен беше и детектор за откриването им.
Петрович не знаеше дали ИВМ ще му позволи да отнесе тези неща у дома си. Но си струваше да опита.
Сега идваше трудната част. Той отвори кутийката, в която държеше капаците си, и ги сложи върху очилата, а от другия джоб извади играчката си и я отвори. Стаята не изобилстваше от информация. Поне не още.
Петрович започна да опипва плота на бюрото отдолу, после се прехвърли на чекмеджетата и накрая, след като не успя да намери никакво листче хартия, се отпусна на четири крака на пода. Лицето му потрепна нервно. Чейн не беше оставил паролата си за достъп на никое от очевидните места.
Върху бюрото също нямаше нищо - в използваните чаши имаше само утайка, а на стационарния телефон беше залепено единствено листче с номера.
Петрович се наруга, скочи към полупълната кутия, измъкна снимката от сватбата и изчопли с нокът задния капак. Но и тук нямаше нищо.
Все тая. Задачата му се бе превърнала от трудна в много трудна, но той беше подготвен и за това. С помощта на уредчето си успя да влезе в компютъра на ИВМ - не в публичния интерфейс на организацията, а в програмния код, отговарящ за точките на достъп - и същевременно изстреля тайното си оръжие.
На екрана се изписа: Моши моши.
Уредчето беше достатъчно умно, за да разбере какво иска Петрович. Естествено, че беше. Достатъчно бе да му посочи точката за достъп, която искаше да хакне, и то веднага намери решението в базата си данни. В случая нямаше нужда от финес, а от бързина. Две секунди по-късно Петрович вече беше вътре.
Капаците му се активираха и върху шкафовете с чекмеджетата се появиха идентификационни табели - уникални поредици от цифри, които бяха прикрепени към всяко досие. Двете папки, които беше прибрал в кутията, разкриха обозначенията си, но вместо напълно да ги изтрие от архива, той размени етикетите им с етикетите на две други досиета. Тях вече ги изтри и пусна агента си из компютъра на ИВМ, за да заличи всички споменавания на предишните обозначения.
Не беше идеалният вариант, но щеше да им отнеме поне шест месеца усърдна работа, докато разберат какво всъщност се беше случило. Това беше всичко; следваше връщане през хакнатата точка и заличаване на потребителската сесия от паметта, преди да затвори вратата зад гърба си.
Оставаше му само да изнесе хартиените досиета от сградата. Нямаше да му представлява трудност да се отърве от предавателите, вградени в картонените папки. Трябваше просто да ги откъсне и да накисне хартиените квадратчета в чаша студено кафе, за да ги размекне достатъчно, че да може да разлепи картона на две, и така да разглоби миниатюрната отпечатана верига. Колкото до самите предаватели, които бяха с размера на оризово зърно, Петрович просто ги изсипа върху перваза на прозореца и ги размаза със стъкленото преспапие.
Чейн разполагаше и с ножици. Петрович извади навън един от джобовете на шинела си, разряза конеца на дъното му и напъха джоба обратно. Нави всяко едно от досиетата на руло и ги напъха вътре, след което внимателно ги разгъна така, че да се разположат по дължина в подплатата на шинела, подпрени в подгъва му.
Свали капаците от очилата си, прибра ги в кутийката им, после затвори играчката и я пъхна в другия си джоб. Затвори капака на кутията и го залепи с тиксо, което взе от купчината канцеларски принадлежности на Чейн. Сложи отгоре самотното и тъжно стайно растение - някакъв вид юка, която заради размера на саксията си беше останала джужде - и то разстла кафявите си листа върху кутията.
Петрович бе намерил онова, за което беше дошъл, и времето, което му оставаше, му дойде като бонус. Той реши да си направи още едно кафе и изми двете чаши. Нямаше нито мляко, нито захар - само горещата, силна, гъста като масло течност. Кафеварката се закашля, започна да плюе течност, докато накрая водата свърши. Петрович си наля кафе в чашата, върна се до стола на Чейн и се настани в него с вдигнати върху бюрото крака.