Затвори очи и засънува: видя море, бели вълни, разбиващи се в тесния плаж, покрит с жълт пясък; брегова линия, очертана от натрупани кафяви водорасли и обезцветени от водата парчета дърво. Имаше също зелена трева и розови цветя, танцуващи на вятъра, и обрасла с гъсти тъмнозелени дървета суша. Между морето и гората се издигаше купол от прозрачен кристал, отразяващ облаците в ясносиньото небе. Под купола се виждаха постройки, сгради в сградата, а над него кръжеше и се надпреварваше с чайките безкрил летателен апарат.
Той беше там. И беше остарял.
- Доктор Петрович?
Петрович се сепна, поемайки си рязко дъх. Кафето, което държеше в скута си, се разклати, преля през ръба на чашата и се разсипа по краката му.
- Ёбаный стос! - извика той, заряза чашата на бюрото и затанцува из стаята, потупвайки се по попарените бедра. Резките му движения накараха раните от предишния ден да се обадят. Лицето му се изкриви от болка и той докуцука обратно до стола на Чейн.
- Простете - рече Даниълс. Той едва успяваше да сдържи усмивката си. -Взехте ли всичко, което искахте?
Петрович се поколеба за миг, преди да отговори.
- Да. Направих си кафе.
- Видях.
- Искате ли? Поне още е горещо.
- Да, видях и това. Добре, сипете ми.
Даниълс седна на ръба на бюрото, докато Петрович наливаше тъмната димяща течност в другата чаша.
- Нямаше много неща - каза Петрович. - Нищо, което да ми напомня за него. Никакви снимки, негови, на семейството му, на местата, които е посещавал, нищо със сантиментална стойност. Само разни дреболии.
- С изключение на сватбената ви снимка. - Даниълс взе чашата от Петрович.
- Може да намерите нещо в апартамента му.
- Неговия... апартамент. - Петрович седна отново и отпи от кафето, което бе останало в чашата, след като се беше залял. Мисълта, че Чейн може да е живял някъде - че изобщо е напускал кабинета си, - му се стори странна и обезпокоителна. - Не намерих ключове.
Даниълс бръкна в джоба си и извади найлонова торбичка за запечатване на улики. Вътре лежаха два ключа, свързани с обикновена стоманена халка. Плъзна ги по бюрото към Петрович и попита:
- Искате ли адреса?
- Да. - Той взе подадения му лист хартия и погледна към торбичката. Вътре имаше старомоден месингов ключ с езиче и обикновено парче метал за магнитна ключалка. Той ги взе в шепата си и стисна юмрука си толкова силно, че острите им ръбове се забиха в наранената му длан.
- Доктор Петрович, мога ли да ви попитам нещо, което изобщо не е свързано със случая?
Разбира се.
- Вашите изследвания - докъде ще ни отведат?
Петрович пусна ключовете в скута си и отново взе чашата с кафе.
- Съзнавате ли, че вие сте първият човек, който ми задава този въпрос?
- Не дадохте ли вчера пресконференция?
- Тягостно, нали? Вече никой не се интересува от познанието. Може и да съм изобретил нещо, което да разплита самата тъкан на пространство-времето, и някой мудак ще каже, че това е отегчително.
Даниълс го погледна над ръба на чашата.
- А изобретили ли сте го?
Петрович побутна очилата си нагоре.
- Трудно е да се каже. Аз... вижте какво, уравненията на Еканоби-Петрович се опитват да обяснят как функционира вселената. Това, че успях да покажа, че сме способни да променяме местното гравитационно поле на един предмет, е пътепоказател, ала всъщност разполагаме само с едно от решенията на изключително сложна функция, която би могла да има - и ще има - многобройни приложения.
- Но вие работите върху останалите.
- Ще започна да работя, ала от понеделник сутринта не съм пипвал нищо. Ще се върна към работата си, когато ситуацията престане да е такъв пиздец. Но аз не отговорих на въпроса ви. Когато работите с това... нещо - Пиф го определи като един вид скулптура, - започвате да осъзнавате какво ще стане, когато махнете целия камък, от който нямате нужда. Убеден съм, че мога да създам работещ космически двигател, който не само ще ни отведе до други планети, но и до други звезди. Освен това във всеки атом се крие енергия, огромно количество. А ние можем да се сдобием с нея само ако се завърнем към ядрения синтез, който след Армагедон изпадна в немилост. - Той повдигна глава и сви рамене. - Ако разполагам с десетина години и никой не се опитва да ме убие, ще го направя.
Даниълс не отвърна нищо. Само примигна и си допи кафето, опитвайки се да преглътне заедно с него и новата информация.
Петрович остави чашата си на бюрото и вдигна картонената кутия. Поставеното върху нея растение се поклати и пусна на пода едно дълго, сбръчкано листо.