- Хм. - Марченко приглади мустака си. - Явно още не сме разговаряли за всичко.
- Не - натърти Петрович.
- Ти искаш от мен да ти помогна с хора и оборудване. Мисля, че трябва да ми кажеш защо.
- Аз... - Петрович се огледа, търсейки свободен стол. С изключение на онзи, в който седеше Валентина, и един зад бюрото, други нямаше. - Ако узнаеш защо, те ще те убият.
- Рискът си е за мен, нали? - Марченко застана смущаващо близо до него; дъхът му беше остър и ухаеше на ментов освежител за уста. - Стига, Петрович. Направи услуга на стария си приятел - кой беше Новият джихад на машините?
- Ако това е цената за помощта ти, значи, искаш твърде много. - Петрович затвори папката и погледна към Марченко, чийто поглед помръкна. - Ще се наложи да ми се довериш.
- Доверието е нещо двупосочно, момче. - Марченко погледна през рамото на Петрович към Григорий, който се изтегли назад и застана до двукрилата врата на офиса.
- Освен това те наистина ще те убият.
- Чейн знаеше ли?
- Да. За теб може да е съвпадение това, че той загина в експлозията, която унищожи останките на къртицата. За мен не е. Ти може да нямаш високо мнение за американците. Не и аз. Ти дори може да вярваш, че те използвам, за да се отърва от неприятностите, и че смъртта ти не означава нищо за мен.
- А нима не е така? - Тази мисъл, изглежда, развесели Марченко.
- Да речем, че през последните няколко дни бях принуден да пренаредя приоритетите си.
Марченко изсумтя и се запъти обратно към бюрото си.
- Ще ми разкажеш, Петрович. Рано или късно.
- Споразумяхме се.
- Да, да. Лесно ти е да го кажеш. Григорий? Донеси ни кафе. Тина? Ти какво мислиш?
Валентина, която мълчеше по време на малкия им сблъсък, заговори:
- Със сигурност ИВМ е обезвредила американска къртица в Епинг Форест. Макар да не е ясно точно кой е управлявал машината, американците пазят ревниво технологията си. Не я споделят с никого и така няма опасност да попадне в грешните ръце. Къртицата им би убила с лекота всеки Външен, който се натъкне на нея - което би ги научило да стоят далеч от нея.
Марченко седна в стола си и се облегна назад. Сталин гледаше от стената към венеца му от оредяваща коса.
- Какво ще спечелят американците от присъствието си във Външната зона? -Въпросът беше предназначен за Петрович.
Не знам.
- Помисли си за причините - рече меко Марченко. - Използвай големия си мозък.
- Добре. - Петрович вдигна поглед към тавана, опит-вайки се да намери вдъхновение. - Имали са склад, който първоначално не се е намирал във Външната зона, но преместването на фронта ги е заварило неподготвени. Или пък са се възползвали от това, че Външната зона е извън обсега на ИВМ и там, общо взето, могат да правят каквото си искат. И разбира се, когато Външната зона ни нападне изненадващо, те могат да действат колкото си искат бързо и мръсно и никой няма да разбере нищо.
- Тогава ние трябва да действаме още по-бързо - рече Валентина. - Да идентифицираме агентите им и да ги неутрализираме. Ти постави добро начало.
- Ако можех да мисля по-ясно, щях да се прицеля в ръката или крака му. Жив щеше да струва колкото теглото си в злато. А сега не могат дори да използват органите му.
- Той нямаше да позволи да го заловят жив. Ти си се справил добре. - Тя погледна одобрително Петрович.
- Да. Щом казваш.
- Всички смятаме така - рече Марченко. - Само че тук нещо не е наред, нали? Представи си, че си човек от Съюза, да? Важна клечка в органите за сигурност. ЦРУ са те налазили като хлебарки. Какво ще направиш? Аз бих направил чистка. Отървавам се от враговете, все едно пускам водата в тоалетната. Вдигам голям шум. Публични процеси. Публични екзекуции. А ние какво имаме? - Той се наведе над бюрото си и прошепна: - Нищо.
Петрович потупа с ръка по джобовете си. Ключовете от входната врата на Чейн. Той ги извади и се загледа в лъчите светлина, танцуващи върху матовия метал.
- Там е работата, че той никога не е бил човек от Съюза. Получавал е информация, но не я е споделял с никого. Просто я е пазил за себе си, плетял е паяжина и е стоял в средата ?. - Той погледна към Григорий, който тъкмо влизаше в стаята. - Знам с какво се занимаваше в свободното си време.
- Тогава какво чакате? - изрева Марченко. - Отивайте. Отивайте! Те все още са на крачка пред нас.
Петрович подхвърли връзката ключове във въздуха и отново ги улови. Валентина вече стоеше до вратата, стиснала куфарче в ръка. Григорий ги пусна да излязат и ги поведе през приемната. Едната от Олгите се приб-лижаваше, носейки поднос с малки порцеланови чашки кафе, и на тримата им се наложи да я заобиколят.