Григорий махна с ръка към асансьорите.
- Трябва ли? - попита Петрович.
- Да не предпочиташ да слезеш по стълбите?
Да. Ако не представлява проблем.
Григорий отвори вратата и те се озоваха на студените стълбища. Валентина вървеше след Петрович.
- Какво има? - попита тя.
Петрович се извърна към вратата, която се затвори с щракване.
- Искаш да поговорим, без някой да ни чуе?
- Не, просто не обичам асансьорите.
- Кулата Ошикора?
- Да. - Стъпките им отекваха глухо върху голия бетон. - Понякога нощем се събуждам с писъци.
- След като така и така сме тук - рече Григорий, - искам да ти кажа да не криеш информация от Марченко. Знаеш го какъв е. За секунди смелостта ти може да се превърне в глупост.
- Благодаря - изсумтя Петрович. Врътна се на площадката между етажите и гумените му подметки изскърцаха. - Знам какво правя. Поне на този етап.
- Рано или късно ще му кажеш. Независимо дали по собствено желание, или защото ще си принуден. Разбираш ли ме?
- Разбирам. Наистина. Но... - Той се спря. Валентина едва не се сблъска с него, а Григорий стигна до средата на следващия пасаж от стъпала, преди да се усети, че върви сам. Върна се бавно назад, плъзгайки ръката си по парапета.
- Искаш да ми кажеш нещо?
Петрович отвори уста да заговори, но Григорий му даде знак да замълчи.
- Не забравяй, че все още работя за Марченко. Той е моят шеф. Аз съм му верен.
- Да. Просто исках да попитам дали някой от вас е чел Толкин?
- Какво? - попита Григорий, но Валентина кимна с глава.
Петрович се вторачи в нея.
- Аз притежавам Единствения пръстен - каза той.
Тя се взря в него с ококорени очи.
- Вярваш ли достатъчно на Марченко, за да му позволиш да го притежава?
- Не - изплъзна се от устните ?.
- Ако някога бъда принуден да му разкажа, убий ме. - Петрович погледна към Григорий над рамките на очилата си. - Това се отнася и за теб.
Мъжът беше объркан.
Притежаваш нещо мощно? Оръжие?
- Мощно - да. Оръжие? Само ако решиш да го използваш като такова. А ти знаеш много добре, че Марченко ще го използва. - Той погледна часовника си. - Виж-те, по-добре да побързаме.
Григорий не помръдна от мястото си.
- Това оръжие - него ли търсят американците?
- То не е... Да, макар че никога няма да го намерят.
Григорий сграбчи Петрович за ръката.
- То ли причини Дългата нощ?
Петрович се извърна настрани.
- Не ме карай да ти разкривам повече информация. Ще се превърнеш в поредната им мишена.
Григорий отдръпна ръката си.
- Това изобщо не ме радва. Не можеш ли просто да се отървеш от него? - Той пъхна ръце в джобовете си и Петрович веднага се досети, че е стиснал пистолета си.
Затова реши той да води. Заобиколи украинеца и тръгна надолу по стълбището. Когато се убеди, че останалите го следват, извика през рамо:
- Мога да го унищожа. Но няма да го направя.
Григорий и Валентина забързаха след него и когато стигнаха до приземния етаж, застанаха от двете му страни.
- Защо не?
- Защото никой няма да ми повярва, че съм го направил. - Петрович бутна с рамо вратата. - Мога да го направя още сега и вие няма да ми повярвате. Още по-малко пък американците.
Фоайето беше боядисано в сиво и бяло, цялото в извити стени и светлина. Имаше портиери и охрана, а някакъв куриер прекарваше пакет през портативен скенер.
- Знаят ли, че е в теб? - попита Валентина, докато вървяха към изхода.
- Не. Но предполагам, че ще се досетят.
- Тогава ще те убият - заключи тя.
- Ще се опитат.
Вратата към улицата се плъзна със съскане встрани. Колата на Григорий беше паркирана с двете колела върху тротоара и Петрович отвори задната врата.
Григорий се настани зад волана и притисна пръст към детектора за отпечатъци, за да запали двигателя. Валентина остави куфарчето на пода пред седалката. Двамата с Петрович доближиха глави пред вратата.
- Не ми изглеждаш особено разтревожен - каза тя. - Имаш ли план?
- Още не. Знам какъв трябва да е в общи линии. Знам какво трябва да направя. - Пръстите му се вкопчиха в студения боядисан метал. - Знам и колко време ще ми трябва, за да го задействам.
- Мислиш ли... - каза тя, но млъкна и се огледа; край тях преминаха двама пешеходци и друга кола, стара и очукана. - Мислиш ли, че ще проработи?
Ъгълчетата на устните му потрепнаха.
- Да. Ще проработи.
Очите й бяха пронизващо сини като неговите, а скулите й бяха като изсечени, но в този момент изглеждаше изключително уязвима.
- Ако мога да помогна, ще го направя. По какъвто и да е начин. Врубаться?