Миямото скочи от другата му страна, без да си прави труда да се обръща назад. Той се движеше като котка, с грация и увереност в гъвкавите си крайници, сякаш цял живот беше тренирал точно за този момент.
Петрович изръмжа под носа си и скочи точно когато отдолу преминаваше една пазарска количка. Той използва дръжката й за опорна точна и заби водещия си крак между ръцете, които я бутаха.
Когато най-накрая се изправи върху оранжевия пок-рив, Миямото вече имаше две превозни средства преднина. Петрович се впусна в преследване. Дори когато се сблъска със следващото препятствие във формата на тир без каросерия, той успя да запази инерцията си. Промуши се между автомобилите, качи се зад кабината и със засилка прескочи върху следващата кола.
Светофарите на кръстовището примигваха хаотично. Миямото стигна пръв до тях, но само след секунди Петрович изкатери последната кола и с приплъзване стъпи на асфалта.
- Това беше забавно - рече той. - Да го направим пак.
Миямото вдигна вежди над тъмните си очила.
- Да не би да смятате да пътувате по този начин чак до... къде?
- Уест Хам. Десет километра в онази посока. - Той посочи към Хайд Парк Корнър. - Ала в момента около пет милиона души се опитват едновременно да прекосят Темза. Ще трябва да тръгнем на север, за да стигнем до изток.
- Значи ще минем през парка. - Миямото докосна дръжката на меча си, която се подаваше над лявото му рамо. Но после погледна към Ошикора Тауър, която се виждаше в далечината.
- Да видим каква е ситуацията на Мерилебоун Роуд. - След тези думи Петрович започна да си проправя с лакти път към Хайд Парк. Миямото го последва, без да изпуска от поглед ветреещия се шинел.
Паркът беше заобиколен с ограда - заграден като строителна площадка с боядисани дървени дъски, двойно по-високи от човешки ръст. Сред предупредителните знаци, заковани от външната страна, се виждаха и такива за биологична опасност в черно и бяло. Самата порта беше вързана с вериги и заключена, а отгоре бе покрита с полиетилен.
Миямото извади меча си и плъзна острието между портата и найлона. После бавно вдигна ръката си нагоре. Под разрязания найлон се показа черното желязо. Красивите орнаменти бяха създадени за показ, не за защита. Петрович подскочи, заби обувката си в една пролука и се закатери нагоре, докато не стигна до върха, като се задържа за един от пилоните.
После се прехвърли през портата и се плъзна на земята, озовавайки се пред Миямото, който го гледаше от другата страна на решетката.
Какво?
Ъгълчетата на устата на Миямото леко се повдигнаха нагоре.
- Бива ви доста повече, отколкото смятах.
- Освен това мога да пикая по-нависоко от теб. Докарай своя жопа отсам.
Миямото притегна каишите на катаната си, изкатери се по портата и с лекота скочи на земята до Петрович. После огледа сивкавата пустош над рамките на инфокапаците си.
В северния ъгъл на парка бяха струпани жълти багери и първите опити за разчистването на бежанския лагер бяха започнали оттам. Районът вече представляваше просто море от утъпкана кал. Серпентината беше пресушена и изчистена с помощта на подемници с грайферни драги, а в източния край на езерото беше спрял един кран.
Като се изключи това, както и липсата на трупове, мястото изглеждаше точно така, както си го спомняше Петрович: ниски, разнебитени навеси, повечето от които се бяха срутили, направени от стари, разкъсани от вятъра найлонови чували, парчета от щайги и метални колове, между които криволичеха тесни пътечки.
- Да. Карай по прекия път и гледай да не пипнеш холера.
Петрович се затича леко, предоставяйки на плъховете достатъчно време, за да отскочат от пътя му. Някои от заслоните бяха построени точно върху пътя, пресичащ парка, но маршрутът си оставаше сравнително пряк.
Мостът, който минаваше над черната, смрадлива бездна на Серпентината, изглеждаше доста отблъскващо. Още по-ужасен бе наклоненият, отъпкан терен, стигащ до Ланкастър Гейт, в който се забелязваха следи от гъсенични вериги и стърчащи от кафявата почва начупени кости.
Отчаяните бездомници идваха в Хайд Парк, за да умрат, и това беше тяхното наследство. Още докато съществуваше, мястото го изпълваше с гняв; сега, след зак-риването му, то продължаваше да му въздейства така. Петрович го смяташе за себична, безсмислена пустош: глупава, жалка, инфантилна.
Гледката го зареди с повече от достатъчно енергия, за да се изкатери по портата в другия край на парка, да се прехвърли през заострените й перила и да се озове до Бейзуотър Роуд.