- Здрасти, Сам - каза тя, без да отваря очи.
- Здрасти - отвърна той. - Добре ли си?
- Частична фрактура на седмото ребро отляво. Можеше да е и по-зле. - Зърната на броеницата продължиха да потракват.
Петрович кимна.
- Светът страда от недостиг на перфектни гърди. Щеше да е жалко да повредиш своите.
- Не ме карай да се смея, Сам. Боли ме.
- Но ти наистина имаш пер...
- Сам. - Тя отвори едното си око, усмихна му се тъжно и събра броеницата в шепата си. - Можем ли да си вървим у дома?
- Да. Мади, какво още?
Какво какво още?
Той облегна лакти на коленете си.
- И преди са те прострелвали. Никога не си ме викала.
Тя се опита да си поеме дълбоко дъх и потрепна от болката. Ръцете й трепереха и Петрович хвана дланите ?.
- Може да почака - рече той. - Когато си готова.
- Може... - рече тя и в следващия миг вече плачеше и се ненавиждаше заради слабостта си, което я караше да плаче още по-силно. - Ох.
Петрович се пресегна и успя да прегърне широките й рамене. Тя се облегна на него и притисна бузата си към главата му. Известно време той усещаше треперенето и хълцането ?, които постепенно утихнаха.
Най-накрая Маделин каза:
- Днес видях майка си.
Петрович примигна.
- Майка ти?
- Тя беше. Дори изглеждаше трезвена.
- Къде я видя?
- В Госпъл Оук. На север оттам беше обявена Външна зона и сега линията на метрото е фронт. Трябваше да го удържим.
- Успяхте ли?
- Да.
- Добре.
- Тя ме простреля.
- Чёрт! Това не е трябвало да се случва.
- Точно до станцията има училище. Група Външни пресякоха линията и влязоха в сградата. Тръгнахме след тях. Започнаха да ни обстрелват от близко разстояние. Някои от нас се хвърлиха през вратите, други се прикрихме зад мебелите. Но това е начално училище и чиновете, направени за петгодишни деца, не осигуряват кой знае какво прикритие.
- И един от Външните се оказа майка ти. - Петрович се намръщи. - Как е възможно това? Аз си мислех, че е във Вътрешната зона.
- Беше, все още е. - Маделин поклати глава. - Може би пътьом набират доброволци. Знам ли. После се срещнахме лице в лице по-нататък в коридора. За пръв път от пет години. Мислех си, че е пукнала от пиене, а тя стоеше пред мен, преливаща от самоувереност, насочила пистолет срещу мен. Аз пуснах оръжието си на земята. Пуснах го и извиках: „Не стреляй!".
- А тя те е простреляла.
- Първият куршум ме прати по гръб на земята. Опитах се да се изправя, да махна визьора си, за да може да ме разпознае. Но тя се приближи до мен и ме простреля още два пъти. Сигурно щеше да пусне четвъртия куршум в главата ми, но тогава се появиха останалите от отряда ми и тя избяга.
- Пиздец.
Тя въздъхна.
- Все още не съм ти разказала най-интересното. Не спирах да викам: „Мамо, това съм аз, Мади" - и тя сигурно ме е чула, докато стоеше наведена над мен с насочен към главата ми пистолет, но въпреки това натисна спусъка. Така че, да, пиздец е много точно казано.
Петрович я притисна към себе си. Известно време двамата просто седяха безмълвно.
- Има едно стихотворение - каза той. - За родителите ти, как те...
- Знам го.
- Значи е вярно. Наистина са такива. - Петрович протегна напред ръката си и огледа халката на пръста си. - Може би постъпихме добре, като не я поканихме на сватбата.
Тя изсумтя.
- Ти си един много лош човек.
- Най-лошият. Хайде, бабочка, да се връщаме в слънчевия Клапам.
Маделин се освободи от ръцете му и взе мократа си бронежилетка. Петрович хвана шлема й за каишката и го вдигна, залюлявайки го. Маделин усети как той я гледа.
- Ще се оправя - рече тя. - Просто... нали се сещаш.
- Да. - Той отвори вратата с крак и я задържа за Маделин, която мина през нея, превивайки се. - Това трябва аз да го нося.
- Носенето е лесна работа, стига изобщо да ставаше за носене. Ще я оставя до входната врата. ИВМ ще си я приберат, ако решат, че може да се използва, или просто ще я изхвърлят на боклука.
Двамата завиха зад ъгъла и тръгнаха по дългия коридор, водещ към регистратурата.
- Познаваш ли един тип на име Андерссън? - попита Петрович, докато минаваха покрай нащърбената врата.
- Ян Андерссън? Наскоро го прехвърлиха при нас. Висок, норвежец.
- Да, същият. Бива ли го?
- Дойде в болницата заедно с мен. Спънал се в нещо и си наранил коляното. Биха му някаква инжекция и го пратиха да си ходи. - Маделин го погледна въпросително. - Но ти не ме питаше точно за това, нали?