— Джаспърс ли? — набръчка се челото му. — Веднага — внезапно разбиране проблесна в очите му. — Той е най-горе. В мансардата.
Младият мъж нададе ухо към чакалнята; явно не искаше да пропусне нищо от дискусията. Усмивка докосна устните му.
— Той нищо не е разбрал, знаете ли — изрече доверително той на Сара, кимайки към единия от мъжете до камината. — Нищичко. Както и да е, на вас ви трябва Джаспърс. По това стълбище… — Той посочи с глава след това първия ъгъл в дъното на втория етаж. Клара е там по всяко време. Или както обикновено. Ще я намерите. Трябва да бягам, че чаят изстива.
И мъжът се стрелна в стаята, за да заеме мястото си в стола между двамата по-възрастни мъже. Той — или по-скоро чаят — беше приет със забележителен ентусиазъм. Сара започна да се изкачва по витата стълба.
След още две поредни стълбища тя се озова на третия етаж, който представляваше голямо открито пространство, с няколко кресла в центъра му сред стелажи от книги до тавана, покрили и четирите стени. Без съмнение това беше резултатът от опитите на Института да си изгради библиотека за много специални читатели. Срещу купищата книги бяха подредени няколко бюра, по едно срещу всеки от осемте прозореца, всеки от който предлагаше чудесна гледка на Ню Йорк. Само едно от бюрата беше заето, а седналият зад него бе потънал дълбоко в страниците на огромен том. Точно зад креслата в центъра друго стълбище водеше към чупката вляво; на парапета беше забодена бележка с името Джаспърс, последвана от сочеща нагоре стрелка.
Нещо започна да обтяга нервите й. В съзнанието й заплашително започнаха да нахлуват образите на престарели прегърбени мъдреци, приведени заплашително над бюрата си, пронизващи я с ледените си погледи. Тя изкачи и най-горното стъпало. Ръката й се стегна върху дръжката на куфарчето и тя стъпи на площадката.
Мансардният кабинет или кабинетите бяха далеч по-големи, отколкото бе очаквала. Макар и ограничено от острото скосяване на тавана, имаше достатъчно пространство за едно голямо бюро — малка дървена табелка с името на госпожа Хубер върху предния стърчащ ръб, две кресла за хората с уговорен час за среща и междинна стена, която разделяше целия горен етаж на две отделни части. В дъното на стаята имаше леко отворена врата с името на Джаспърс. В срещуположния край шумеше малка копирна машина, покрай която се суетеше млад мъж в джинси, туидово сако и маратонки, които му придаваха типичен вид на дипломиращ се студент, без съмнение в момента изкарващ някой долар допълнително, като едновременно с това си създаваше и няколко полезни връзки. Сара погледна часовника си и разбра, че бе подранила с няколко минути. Зае едно от креслата и зачака госпожа Хубер, чието бюро стоеше празно. Гледката от малкия подобен на илюминатор прозорец секна дъха й, докато потъваше в дълбокото кожено кресло — Морнингсайд Парк при първия признак на здрача. За момент й се стори страшно красиво.
— Джаспърс ли чакате? — обърна се към нея младежът, докато се опитваше да подреди документите, които току-що бе копирал.
— Да — отвърна тя и остави куфарчето на пода до себе си. — Имам уговорена среща за три и половина. Знаете ли дали е тук?
— Определено. — Младежът се усмихна, постави документите върху бюрото на госпожа Хубер и надраска някакви инструкции върху най-горния лист. Пусна молива върху бюрото и протегна дясната си ръка. — Александър Джаспърс. Вие трябва да сте госпожица Трент.
Очите й се разшириха и смутена усмивка докосна устните й.
— Вие ли сте доктор Джаспърс? — попита тя, като бързо стана да поеме ръката му. — Съжалявам. Просто очаквах някой… по-възрастен.
— Знам — усмихна се той, като седна на ръба на бюрото и й махна да се върне обратно в креслото. — Всичко идва оттам, че Клара много държи да ми казва хер доктор Яспърс. И всички го разбират погрешно. — Сара не можа да сдържи усмивката си. Той скръсти ръце на гърдите си. — Искате ли нещо за пийване? Имаме кафе, чай, вода, ароматни соли.
Тя на свой ред се усмихна и поклати глава.
— Не, благодаря ви. Съжалявам, ако съм подранила.
— Няма проблеми. — Той се надигна от бюрото точно в момента, в който госпожа Хубер подаде глава откъм стъпалата.
— О, Господи! — Дебелите й крака безсилно се мъчеха да преодолеят последните няколко стъпала. — О, мила! Вие сте вече тук! — На живо немският й акцент беше дори още по-силен, отколкото по телефона, отбеляза си Сара. — Бях в кухнята и ви приготвях няколко курабийки, но виждате ли, те изчезнаха, а аз ви очаквах в три и половина. Толкова съжалявам. Трябваше да съм тук, когато сте пристигнала, за да ви представя. — Тя вече заемаше мястото си зад бюрото и бързо започна да го подрежда. — Толкова съм ужасна.