— И това се отнася и до пазара, така ли? — попита Сара. — Не е ли малко пресилено?
Джаспърс отпи за момент от водата си.
— Не и ако хората от пазара мислят, че книгата им казва какво да правят. Това е тяхната Библия. Кой съм аз, че да споря с тази интерпретация? А и трябва да признаете, че е доста заинтригуваща. — Той се приведе напред и положи лакти върху масата. — Всичко, което е направил Макиавели, било да разпознае тъмната страна на политиката: едновременно с това, той повдигнал някои доста интересни въпроси за властта и измамата — казвай на хората онова, което искат да чуят, за да поддържаш здрава основа на властта. Не е толкова трудно да се видят съвременните приложения.
— Докато си остават теоретични — забеляза тя. — На практика…
— Точно това е мястото, където момчетата от Уол Стрийт правят грешката си. Макиавели е бил гений, но той е бил гений на шестнадесети век, а ние обсъждаме въпроси от времето на двадесети век. Там, където говори за жестокостта и военната храброст…
— Ние говорим за корпорации и политика.
— Точно така. — Сервитьорът пристигна с две блюда и две чашки, а втори сервитьор го последва с канички чай.
— Значи вие мислите, че изводите му важат само дотам.
— Не ме разбирайте погрешно — отвърна Джаспърс. — Аз обичам стареца, но той е само един трамплин, това е всичко. Онези, които го виждат в ореола на единствен водач… не ми вдъхват много вяра. — Един модерен еквивалент, поне за мен, е онова, което „новото право“ прави през последните няколко години. Има и изключение: вместо да отиват направо при хората, те се обръщат към всички заинтересовани групи, за да поддържат контрол. Теоретично това е Макиавели; на практика, това е…
— „Новото благоприличие на консерватизма.“
— Браво!
— Центристката коалиция.
— Вие явно сте се подготвили добре за срещата си с мен.
— Както вече ви казах, правим, каквото можем. — Тя извади бележник от куфарчето си; търсеше молив, когато Джаспърс извади една доста оръфана химикалка от джоба си.
— Извинете за следите от зъбите — каза той. — Рисковете на професията.
— Моята нямаше да е по-добра. — Тя разви капачката.
— Ако трябва да бъда честен, едва съм започнала да разглеждам Коалицията, но си е едно много добро място за начало.
Тя отвори на чиста страница и вдигна поглед.
— Практична гледна точка.
Вашингтон, 26 февруари, 15,51 ч.
Класът се придвижваше из залата на музея — „Верона в най-блестящия си период“. Всяко дете беше заето с бележника и молива си и усърдно въвеждаше съответната информация. Учителката, жена към тридесетте, се усмихна уморено на пазача, докато водеше малката група към един далечен ъгъл и една донякъде неясна картина от младия Тиеполо. Всичките петнадесет деца се скупчиха около картината, а учителката, застанала до тях, описваше с горещ ентусиазъм някои от характерните й детайли — ъгъла на главата на Христос, положението на ръцете му. Тя не откъсваше очите си от пазача — чакаше го само да се извърне. Мигът, в който това стана, тя веднага кимна. Едно от момичетата веднага падна на колене, скрито от другите деца, и свали капака на вентилационната уредба точно под картината. Със същата точност тя пъхна раницата си вътре в канала и се плъзна след нея. Последва я момче, след което капакът веднага беше поставен. Гласът на учителката започна да затихва в далечината с пълзенето им.
Нямаха нужда от карти или светлина; през последната седмица го бяха правили поне сто пъти на учебния полигон. Програмата изискваше да са трима, — всичко се правеше на тройки — но старецът бе направил промяна в плановете. Лидия бе останала в Улф поинт. Не бяха задали въпрос. Не беше тяхна работа.
На четвъртото кръстовище завиха. След десетина-дванадесет метра откриха нов капак; минаха и през него, като този път се озоваха в тесен тунел, по чиито стени бяха прокарани тръби и кабели. Пространството беше достатъчно, за да проникнат във вътрешността на Националната галерия. Момичето провери часовника си. Осем минути. „Поставяте го, настройвате връзката и се връщате.“ Веднъж го бяха правили за седем минути. Старецът бе останал доволен.
Половин минута по-късно доловиха звук от шуртяща вода точно над главите си — мястото за разходки между източното и западното крило. Кафетерията, магазина в музея — все популярни места за туристите. Двамата спряха и изпразниха раниците си. За пазачите на входа вещите бяха изглеждали учебници, моливи, химикали, дъвки, червило — обичайните вещи на подрастващите. За тренираното око обаче това бяха далеч по-разнообразни неща. След по-малко от минута те вече бяха сглобили отделните предмети в две големи пластмасови тухли и малка черна кутия, а медна жица ги свързваше с кабелите по стените. Кутията примигна веднъж с жълта светлина, после се превърна в зелена. Те си прибраха раниците и продължиха напред, като опипваха прохода над главите си. На шест-седем метра от кутията откриха третия канал, наведоха се и продължиха пълзейки.