Голямата неонова реклама на Радио „Сити“ лумна над нея, когато се обърна. Авенюто гъмжеше от хора, които се опитваха да си проправят път през хаоса на пиковия час. Всички мисли за приятния следобед бързо изскочиха от главата й. Тя започна да потъва в тълпата и да се потапя в многогласния човешки хор около себе си.
И без всякакво предупреждение сградите се стопиха в потока от забързани човешки ръце, крака и лакти. Нарастващият пулс на движението около нея започна да жужи, отразявайки се в арабската лудост, която отекваше в нея. Не! Не тук! Не сега! Дълбоко в нея един глас започна да спори с нея, главата й затанцува в нямо отчаяние над глъчката и блясъка, разумът й започна да се насочва във все по-опасна посока. Спри го, Сара! Гърдите й не смогваха да осигуряват въздух, нещо желязно стягаше гръдния й кош. Тя спря на тротоара и отчаяно се заоглежда в опита си да се вкопчи в нещо реално, което да я върне от страната на ужаса. Спокойно, отпусни се. С огромно усилие успя да овладее дишането си, треморът бавно започва да спада, сградите отново възвърнаха очертанията си. Хората я отминаваха с неодобрителни погледи, но тя едва ги забелязваше в усилието си да възстанови душевния си покой. Огледай се. Това е Ню Йорк. Не е необходимо да търсиш скривалище. Всичко беше, както трябваше да е. Както и беше досега.
Пред погледа й, подобно на спасителен остров, изплува хотелът. Тя отново закрачи и се вля в потока от човешки тела. Дори и сред тях Сара се движеше в пълна изолация. Пет минути по-късно стоеше пред главната рецепция на „Хилтън“, с карта за стаята и върху плота. Все още разтърсена, тя последва пиколото към асансьорите. Забеляза широка витрина, вградена в мраморната стена над прозорците, с часовници, пръстени и огърлици. Един особено искрящ камък улови погледа й; цветът му беше тъмносин и се открояваше на фона на стерилната бяла светлина на отворения коридор. Тя спря и се загледа в сапфира, чийто блясък й напомняше за нещо познато.
— Бихте ли искали да го видите, мадам?
Някакъв мъж се появи до нея. Беше облечен в отлично ушит костюм, с плътно зализана по скалпа му коса. Сара го изгледа, все още несигурна.
— Мадам?
— Не, благодаря ви — успя да се овладее тя. — Много красив камък.
— Да, изключителна обработка.
— Май си загубих пиколото — каза тя, озъртайки се към асансьорите.
— Но, разбира се. — Той рязко спря. На лицето му се появи изключително фалшива усмивка. — Може би по-късно.
В следващия миг вече бе уловил следващия си потенциален клиент. Сара погледна още веднъж сапфира, в който имаше нещо властно и омагьосващо, и се обърна да потърси пиколото, което я чакаше на двадесетина метра. Бе застанал до асансьорите. Тя вдигна ръка и забърза към него.
Вашингтон, 26 февруари, 5,27 ч.
Той пристъпваше бавно, почти нехайно; лампите над главата му вече светеха с пълна сила. Вашингтон при здрач. Питър Егарт държеше ръцете си в джобовете, а очите му шареха върху вратата на може би около шестдесет метра надолу по улицата. Беше му наредено да чака; тримата холандски дипломати се появиха и тръгнаха към него. Бяха потънали в разговор, като жената между двамата очевидно обясняваше нещо на партньорите си. Егарт продължи да крачи, но бавно започна да измъква пистолета от джоба си, докато се приближаваше към триото. Никой на улицата не изглеждаше да обръща някакво внимание до момента, в който той, вече на не повече от метър от тях, вдигна пистолета и стреля два пъти в гърдите на жената, после простреля с по един куршум и двамата й спътници. И тримата политнаха напред с внезапно застинали гротескни физиономии.
Егарт рязко се обърна и хукна да бяга, като разбута неколцината невярващи на очите си очевидци, докато стигна края на улицата. Там пресече и навлезе в Дванадесета улица.
Едва тогава спря.