Оттук следва, че непоклатимата конструкция на Надзирателя и Префектите трябва да остава винаги в сърцевината на управлението. Техните роли никога не се променят по отношение един на друг, а само по отношение на народите и другите страни. Тоест очевидното надмощие на една сфера над някоя друга в даден момент зависи от обстоятелството дали държавата трябва да изглежда по-политически доминираща, икономически по-мощна и така нататък. Тук невидимият елемент — Надзирателя, е този, които прави възможни всички тези трансформации, през които преминава една държава. Именно неговите скрити взаимоотношения с Префектите в рамките на всяка една сфера са онова, което придава на държавата нейната толкова високо ценена стабилност.
Това не означава, че четиримата играят в съюз един с друг, като всеки е наясно с подробните действия, нужни за успеха в рамките на отделните сфери. Не. Усилията им се обединяват само в определени моменти. Реалната власт на Префектите лежи в тяхното безпогрешно посвещаване на техните си сфери, заедно със знанието им за единството, което трябва да съблюдават под Надзирателя, но единство, невидимо за всичка останали. Втората максима на лидерството: за да управляват ефективно, хората трябва да се занимават със собствените са задачи, на външен поглед отделно един от друг, но със скритото разбиране за общото сдружаване. По този начин пълната степен на тяхната власт остава маскирана чрез привидната им индиферентност един към друг. По този начин действителното надмощие ще се проявява чрез скритата им връзка.
До този момент, ако това беше книга, посветена единствено само на идеите, аз бих бил доволен да обясня есенцията на върховенството и природата на стабилността. Но каква куха победа би било, ако пропусна да предложа дори една-единствена дума за средствата, чрез които лукавите лидери са способни да постигнат тази цел. Сега остава да се види как една държава (както аз съм я описал) може да възникне и как може да процъфтява. Много хора преди мен са писали на тази тема, но повечето са го правили с непоследователно намерение — описват държавите такива, каквито трябва да бъдат, а не каквото представляват. И по този начин те са разчитали на едни еднакво фантазьорски представи за добродетел, сила, кураж и всичко подобно, за да осигуряват стабилност в пределите на тези въображаеми сфери. Дори месер Николо с неговото желание да представлява реалността, ни е дарил с един принц, който сякаш се появява от мъглите на Провидението, със смелост и хитрост непокътнати дълго преди да се запознаем с него. По подобен начин този принц притежава съкровище, на което трябва да благодари за предизвикването на хаос в пределите на държавата, така че той да може да изяви своята добродетел. Както признава месер Николо, неговите герои от миналото и настоящето се изплъзват прекалено бързо — дори и онези, уважавани като Чезаре Борджия, — неспособни да поддържат арогантността си, твърдостта си и прозрението си за който и да е продължителен период от време. Питам аз тогава, този принц по-практичен ли е спрямо практиционера на държавническото изкуство от краля-философ на Платон или от добродетелните принцове, които откриваме в писанията на Салутати, Гуарино или Поджо? Не. Те са само чиста фантазия. Накратко, книжката ми не би представлявала по-полезна от техните, ако бях решил да спра дотук. Следователно останалото трябва да обърне внимание на практическата част. По тази причина отново трябва да започнем на чисто, за да определим как можем да изградим държава, способна да устои на времето.