Хората се ръководят от собствените си желания и от прищявката на съдбата и именно тази битка между двете страни решава благосъстоянието на държавите. Степента, до която една от тези страни може да доминира, е от главна важност за нас. Месер Николо би ни накарал да повярваме, че двете страни воюват в равностойна битка. Ако бъдем честни, той е първият, дал на хората честен шанс в борбата, дори и ако чрез собствените си примери да доказва прекалено добре, че съдбата в крайна сметка е победителят в историята. Но дори и той трябва да признае, че хората не могат да спечелят, защото не могат да се адаптират с достатъчна скорост към изискванията на времето. Дълготрайната стабилност (сърцевината на истинското върховенство) си остава недостижима мечта.
Определени хора обаче са далеч по-способни, отколкото можем да си представим, дори още по-способни и от принца на месер Николо. Техните способности лежат не в техните добродетели или в хитрината на Тезей. За разлика от принца на месер Николо тези хора не е задължително да притежават свръхчовешки качества. Нито воюват със съдбата като тяхна единствена Немезида. Тяхната сила по-скоро лежи в тяхната вяра в самата държава, в способността на държавата да постига постоянство в лицето на прищевките на съдбата. Под повърхността на нейните толкова много промени, държавата съхранява едно непрестанно качество — безсмъртност. И въпреки това голямата част от хората не са наясно с тази дълговечност. По тази причина те с голяма неохота се разравят в сбърканите структури, върху които държавата почива, от страх накрая да не останат само с анархията. Толкова е голям страхът им, че те предпочитат да кърпят неизправната структура и да възпроизвеждат до безкрай едни и същи грешки, отколкото да направят опит да изградят нещо наистина стойностно. Това обаче, което те не успяват да схванат, е че само в хаоса на разрухата може да бъде изграден силен фундамент. И само онези, които поместват доверието си в тази способност на държавите (а не в хората), разбират как може да се постигне стабилност.
От което следва, че лидерите, които искат да изградят стабилна и дълговечна държава, трябва първо да имат желанието да хвърлят настоящата държава в хаос. Накратко, винаги трябва да има място за саможертва. Моята цел тук е не да драматизирам, а да разкривам болезнени истини. Месер Николо определено разбира този пункт, макар и не така цялостно. Неговият принц достига висините на властта, защото той знае как да се възползва от ситуация, породена от хаоса. Тази задача е оставена на каприза на съдбата. По този начин месер Николо дава повече власт на съдбата, отколкото на хората. Но онези, които искат да предприемат тази смела крачка и да захвърлят държавата в пропастта изтръгват такава власт от ръцете на капризната богиня и по този начин оформят собствените си съдбини.
Изборът не е толкова драстичен, както би могъл да изглежда на пръв поглед. Да вземем, например, един математик, който се мъчи да изгради неопровержимо доказателство. Той разхвърля по плочата теорема подир теорема, аксиома подир аксиома, но напразно. Неговите пресмятания не довеждат до сигурност. И тогава той изтрива плочата, като съхранява само едно или две твърдения, които смята за абсолютно необходими за окончателното доказателство. И въпреки това той отново достига до несигурно положение. Какво може да направи той? Неговите учени колеги мислят, че няколкото твърдения, които той е съхранил, са необходими за решението на задачата. Те твърдят, че без тези основни доказателства той не би знаел откъде да започне. Но той е по-мъдър от тях и има истинска визия. И така той изтрива плочата напълно и започва неповлиян от тяхната остаряла мъдрост. Той вярва на науката, а не на хората, като по този начин показва куража си да нагази в дълбини, за които останалите не смеят дори и да си помислят.
Същото е и с държавите. За да осъществят истинска промяна, лидерите трябва да имат желанието да разкъсат всяка структура, изградена върху фалшив фундамент. В продължение на две хиляди години хората са градили и разрушавали градове, държави, дори и цивилизации с надеждата да съградят една съвършена държава. Но техните усилия са били напразни по простата причина, че те никога не са имали куража, нито прозрението да започнат от нищото. Държавата трябва да е чиста, ако искаме новата държава да остане незасегната от язвите и болестите на предишния режим. Не е достатъчно да заместиш един тиранин със законодателство, а тълпата с крал. Фасадата може да бъде различна, но сърцевината остава същата. Една плавна трансформация от една форма на държавно управление към друга само разкрива прогнилия фундамент. Ако го изразим с малко по-различни думи, това е всичко друго, само не и отлагане на екзекуцията. Онова, което подронва първия режим, не иска да си ходи и продължава да подронва следващия, и така нататък.